АКТИВНИЯТ ПРИНЦИП НА ИСТИНАТА
І. ТЪРНОВСКИ БЕЗСЪНИЦИ ИЛИ
ЧЕКРЪКЪТ НА РАЗРУХАТА
…един от нашите търновски учени-философи, по-ексцентричен и от Шопенхауер, къде на шега, къде наистина, твърдеше, че Историята, която дължи името си на най-известното съчинение на Херодот, е всъщност наречена на реката Иструм – тракийско название /достигнало до нас през латински/на сегашната Дунав; с нея Херодот бил объркал нашата Янтра – реката-име; защото Историята, бидейки завършен в себе си мит, или свещен разказ, е всъщност, по думите на А. Ф. Лосев, разгърнато магическо име; пък и веднага се хвърля в очи приликата между времето, чиито смътен образ е Историята, и пълноводния мътен поток на Вълшебната река, в която, според Хераклит, човек не може да се потопи два пъти, нито дори един път, защото човек не може да бъде съвременник дори на своето собствено време, неумолимо изтичащо между пръстите му във вените на Нищото и Хаоса; времето, чиито мигове отчаяно се разлитат в етера на небитието, като уплашените пчели от един погромен от най-лакома мечка, кошер…; времето, дето колкото и да го знаеш, не можеш ни с думи да го разкажеш, ни с перо да го опишеш – защото настоящето е вътрешен диалог на бъдещето върху миналото, или пък, просто празно име, зад което бъдещето крие несъществуването на миналото… Всъщност, за нас няма друго време, освен онова, дето градският часовник поражда и на око, и от раз отмерва, както добрият търговец с лекота и отведнъж отрязва толкова коприна, колкото се полага на човек за парите му…
Твърдеше още проф. Митьо Василев /тъй се казва този философ/, че през Търново е минавал много древен тракийски път, дето пресича Пъпа на Света; останка от този път, вероятно е сегашната ул. “Мармарлийска”, а може би – “Хр. Ботев” – и двете водят да Бирената фабрика, построена именно там, дето е винаги бил този Пъп на Света; в Римската епоха пътят е бил известен като Via Phati – Път на Съдбата, защото най-бдителните от нас, тия дето имат ловко и зорко око, много пъти са виждали как самите три парки, богини на съдбата, седят на брега на Янтра при Южния пътен възел и ловят със своите стари като тях въдици тънки мрени, червеноперки, каракуди и тлъсти кефали… Но подобно на Джон от Солзбъри, проф. Василев смяташе, че светът, който никога няма да се оправи, е дотолкова остарял в спора за универсалиите, че рибата отдавна е спряла да кълве, а ония велики манатарки, с всяка от които човек може да изпие цяла дамаджана сливова ракия, вече съвсем ги няма… Само парките закачат отвреме-навреме по нещо на своята съдбовна стръв и знаят де все още се намира по някой пачи крак…
А тая история, дето с големи трудности, и сигурно, пропускайки най-главното, ще се опитам да разкажа, вече положително би могла да бъде кръстена във водите на Янтра – тя си е наша, търновска история, що разказва за Пъпа на света, за Черния радикс на истината, забит в него и, най-вече, за нечуваната песен на най-пъстрия петел на Земята, с чиито трели и ефирни вокализи, се изхранва всеки атом във Вселената…
…….
Една сутрин в Търново пристигна нов странник. Около двадесетгодишен, имаше тъмно руси коси, а очите му блестяха с меката светлина на топла лятна резеда; бе облечен в бяло и синьо – царствени цветове, но царствеността му бе богато украсена с петна от кафе, вино, трева и какво ли не… Приличаше на Малкия принц, такъв, какъвто го описва Егзюпери, малко поотраснал, само че… Лицето му бе мило и засмяно, но говореше като сумасшедши…
Веднъж един комшия, лекар по душевните болести, ми каза, че Малкият принц, като художествен образ, е компониран тъй, че да дава представа за идеалната, чиста и съвършена психична норма; този лекар бе създал една малко известна школа в своето изкуство, наречена “Питащата психиатрия” – той смяташе, че абнормното и болестното са по природа знаещи, докато здравото и разумното – питащи по природа; и неговото учение непрестанно питаше:
- Има ли материално начало в душата?
- Съществува ли болестта реално или само номинално?
- Дали душата е по-скоро действаща или по-скоро търпи въздействие?
- Времената, що душата отмерва, съществуват ли, неотмерени, и извън нея?
- Има ли Световна душа и как се определя нейната референтна психична норма?…
- Где пее най-пъстрият петел на земята?
… та затуй и Принца, който постоянно задаваше въпроси, този доктор смяташе за съвършена персонификация на чистата норма; Нашият човек, обаче, явно бе от другата и страна – изглеждаше, че знае всичко – дълго и дълго говори, инконтинентно и странно, вадейки фас след фас, от жълт по-жълт и от скъсан по-скъсан из една малка черна кутийка от машинописна лента, и тъй като на такъв човек всеки трябва да подари нещо /той самият твърдеше, че обикаля от град на град да разнася подаръци за хората, като ги оставя по кошчетата за боклук../, му дадох няколко пакетчета цигарени листчета “Pure hemp” и една машинка за свиване на цигарки; “Хубаво е, казвам му, да претворяваш онова, дето хората са сметнали за отпадък и изхвърлили, да го превръщаш в нещо ново и, макар за кратко, да го извеждаш пак към битие...” Той в най-общи линии се съгласи, но не без възражението, че от гледище на Ноосферата и Астралното, няма никакво значение, защото в тяхната перспектива Възникването и Унищожението, Единението и Отчуждението съ-съществуват, заедно и неделимо, както Мъжкото и Женското у съвършения Андрогин, Платоновия човек, обитаващ “Тимей”, що от Обетованата, но навеки изгубена Атлантида, въззовава към нас…
Атлантида… Ноосферата… Възникването и Унищожението… Виж ти; един от Шекспировите герои бе казал за Хамлет: “Че лудост, лудост е, но има в нея система…”; де да е знаел желаещият ум на Шекспир, че днес, в Търново, един никому неизвестен лекар, ще обяви логическото систематизиране на парафренността за най-същностен въпрос на своята “Питаща психиатрия”… от наше, “нормално” гледище, когато такава систематизация е вече постигната, болникът вече е достигнал до изходно състояние от болестта, като този изход далеч не се състои в оздравяването; той е “задният изход” – този, който води към тежките дефекти, деменцията, “мисловната салата”…, но по същество, при една систематизирана налудност, всъщност, болестното и здравото са в любовно едининение, тъй както Възникването и Унищожението - в празния поглед на Ноосферата, защото Логиката е една и за лудия, и за нормалния; и ако мога да перифразирам един стих от една из любимите ми жени, “Душа одна, любовь одна – и логика одна и та же…” /по З. Гипиус/
Заведох Принца на кафенце, възприемайки още известна част от вербалната му продукция, а после го оставих на неговите дела, без да очаквам, че ще го видя някога пак и то толкова скоро…
…а през същата вечер сънувах странен сън – малко момче с ангелообразно лице ми изнасяше в дълбоката нощ лекция по летене – за всички особености на дишането преди и по време на полет – тъй е трудно; по-трудно дори от певческото дишане с всичките му цезури и дъхове, с всичките особености на движението на плаващите ребра и диафрагмата и всички издигания на ларинкса; показваше ми всичките особени движения на ръцете и краката, на всички мускули по торса и дори – лицето, защото дори движенията на лицевата мускулатура, особено едва видимите усмивки, имат съвсем определено и еднозначно отношение към летенето – по-трудно бе и от танц, балет и пантомима, а и аз от млад съм си скован, та нищо и нищо не възприемах – въртях се в безобразни и неправилни кръгове, мятах се и подскачах, размахвах ръце като регулировчик, съвсем и напълно без успех… Тогава то ме хвана за ръка и рече: “Опитай с мен…”; пое един дълбок дъх и бавно се издигнахме над старото гробище - парка, който преди се казваше “Дружба” – наречен тъй заради българо-съветската дружба, чиито паметник трябваше да бъде… издигахме се бавно, направихме няколко кръга над двата масови гроба на разстреляните от Народния съд – невинни хора, чиято светлина на очите Партията отне, защото тя трябваше да помогне да се освети пътя напред към Комунизма… приличаха на два огромни заринати правоъгълни кладенци. Момченцето ги позагледа учудено, защото бе твърде малко, за да помни тази история, но аз почерпих глътка жизнена тъга от кладенците и поехме на юг, за да полетим над Бирената фабрика. Щом стигнахме над нея, тя изведнъж запя – някакъв незнаен химн тя издигна над себе си и в него пови телата ни като най-топла и сладостна мъгла и те затрептяха с неговия пулс и ритъм…
Събудих се, отмалял от полета;
станах, залитайки от летежа;
и тръгнах, пиян от дълбините на нощния лазур;
тръгнах да си взема и изпуша една цигара и опитах да завърна спомена към току що видяното; плъзнах поглед по бегливия синор на нощта и рекох да запратя изтеклото сънно блаженство някъде след нея, защото човек не може два пъти да се окъпе в една и съща река; всичко тече и се променя;…
….и красивата пеперуда няма нищо общо с жалкия червей, който е била някога. И в чертите на някогашния идиот няма нищо, което да напомня, че бил е той преди такъв…; той седи на своята маса и кротко отпива малки глътки от чая си, а умният му и влажен поглед сияе с тихата светлина на спокойствието и мъдростта на оня, който е минал през мрака на безумието. И старецът, дето всяка вечер заспиваше мъртвопиян на тротоара, не носи нито частица от някогашната си смрад; също стои пред мен, по-трезвен от всякога, подмладен, без да трепери ръката му, и ме гледа с невинността и недоумението на малко дете, защото сега всичко се е преродило, светът е станал по-добър и по-красив, заедно с настъпващата пролет, която пък е по-добра и по-нежна от всяка друга, сякаш идва за първи път след безброй люти, тежки и безкрайни зими, а само аз съм си същия – приведен, сбръчкан и чужд на всичко старец; и сега, както всякога, в седем часа вечерта, сядам пред големия си, стар като мене стенен часовник и съзерцавам отдавна спрелите му стрелки, тъкмо на този час. Вие може и да не повярвате, но аз знам със сигурност, че той един ден ще тръгне самичък, нищо че е счупен и не може да се поправи, и минутата, която ще измине, докато покаже седем и една, ще бъде моята последна минута. Аз може би ще погледна несмело потрепналата стрелка със същия поглед, който сега свети в очите на някогашния идиот, а може би със сегашната уморена и дори кисела усмивка на един скептичен до цинизъм старец… Сега тези стрелки ми напомнят крилата на пеперуда, прободена със студеното острие на една карфица, единствената пеперуда в някакъв стар, стар инсектиарий; тя изглежда така, сякаш до ей-сега е летяла, и само за миг е кацнала върху разцъфналия циферблат, за да отпочине и отпие малка глътка нектар и всеки момент отново ще размаха крилата си, за да полети към идните часове. Нищо, че и при най-лекия полъх на вятъра крилата и тялото и ще станат на прах; нищо, че часовникът е спрял, откакто го помня /а моята памет е много стара/ - аз знам, че той все някога ще тръгне, и миг преди да се разпадне съвсем, ще отброи дългите секунди на една безкрайна минута, вечна като сегашното и нявгашно “седем”. Тогава може би в душата ми ще се събуди страшният гняв на баща ми, с който съм заченат, и който цяла вечност е чакал и бдял в мен, за да стане седем и една, та да се вдигне ръката ми и да хвърли в камината старата дървена руина, и да стане тя на пепел – смисълът на всяко тварно съществуване. Винаги съм обичал и ще обичам пепелта повече от всичко – и от прелестното умно лице на някогашния идиот, и от измамната трезвеност на някогашния стар пияница; пепелта, полепнала по дрехите и лицето на нищия скитник, е може би, същата тази пепел, останала след вечерята на Спасителя, която вятърът две хилядолетия е развявал през световете, и е правел все по-фина и по-фина, за да я залепи именно по лицето и дрипите на този скитник; засъхналата кал по нозете му, е сигурно същата, от която е отрил ръцете си Създателят след Сътворението ни в най-младата, само шестдневна трева – щом крехкото и невинно тяло на една девица може да събуди толкова нежна страст, защо да не може да я събуди и калта, от която то е направено?...; залепналата между пръстите на тоя скитник сол, останала след едва изпросената вечеря, е може би от същата сол, в която се е превърнала жената на Лот, обърнала взор към огъня на Содом; тя е от същата сол, която кара водите на моретата тъй леко да носят нашите кораби, същата оная сол на земята, с името на която Спасителят нарече своите ученици, за да им каже колко ги обича…
Ето тия три неща – пепелта, засъхналата кал и солта, са най-важното от всичко, което ми е предложил този свят. Единственото по-важно от тях, това са ветровете – не искам никога да губя вярата си в тях – мощната им сила даде първия тласък на кръвта ми; когато сложа ръка на сърцето си, усещам как те бавно, бавно търкалят най-тежките камъни, за да заселят с пясъка от тях безкрайните пустини, които са истинският дом за душата ми; когато въздъхна от умората на старостта си, немощта ми става причастна на тяхната сила; когато се събудя след най-красивия полет в съня си, аз знам, че в него са ме носили те…
Това е всичко; това е и краят на моята повест – когато започвам да говоря за себе си, винаги си мисля, че ще го правя дълго, дълго…; седнах зад листа и си мислех, че ще напиша една дебела и скучна като мен книга, но щом заговоря за себе си, свършвам бързо – вярата ми и обичта към пепелта и ветровете, засъхналата кал и земната сол, ме изчерпват напълно – нищо, сигурно така е по-добре – “De nobis ipsis silemus” – казва Бако де Веруламо - “за себе си мълчим” – нека, по-добре, оставим да споменат нещо за нас пчелите, докато възпяват сладостта на цветния нектар; нека дивите кози, в своите енкомии за избуялия злак, изрекат и нашите имена; нека совите, съзерцавайки мрака на мъдростта си, съзрат далече някъде в него, и нашите уморени погледи; и нека странниците, унесени в безкрайни диспути с твърдите друмища към свободата, споменат, че все някъде ни има; нали затуй комунистите построиха за нас тези пътища - широки, светли и просторни, та да летят душите по тях – ведри магистрали и шосета с достолепни асфалтови лица се усмихват примамващо и разпалват някаква древна и атавистична дромомания в закрепостените сърца…
Патосът на Революцията, обаче, не достигна да довърши всичките започнати пътища; тъй, например, Южният пътен възел край Бирената фабрика в Търново, дълги години си стоя недостроен – едва започнатите мостове стърчаха, изградени до средата, като изпочупени ребра на мястото на старото корито на Янтра – вълшебната река, насила преместена да тече неколкостотин метра по на изток; недостроеното изглеждаше като отдавна разрушено, защото възникването и унищожението, поне по външност, много си приличат… Дойде обаче Демокрацията и нейната лека ръка с красиви диригентски жестове, макар и бавно, и с големи трудности, довърши всичко… И затуй щяха да прииждат, срещайки се на този пътен възел множества странници, скиталци и пришълци, и всяка година, около Денят на Сретението щяха да стават все повече, и щяха да се събират в южния край на парк “Дружба” , на скалите, дето озъбено се бяха вторачили в Бирената фабрика, и щяха да се дълбоко заслушват в нещо странно, чуждо и велико, за което Градът е отвека и навеки глух; нещо тяхно си, просешко, скиталческо и пришелско, що влива в ушите своите топли, безкрайни отради…, а аз ще имам, може би, още дълго да бдя до часовника, до неговото и мое “седем и една” и нямаше, след онзи сън, да заспя повече за никоя нощ – някаква стара, по-стара и от мен, особена и странна Търновска безсъница, що бе сигурно много пъти пребродила целия свят, без никъде да види най-пъстрия петел на земята, сега бе намерила своят пристън и стряха родна между олиселите ми слепоочия и се бе поселила там. Тъй, можех да подремвам за петнадесет – двадесет минутки през деня, но нощем някакъв черен радикс на безсънието растеше и крепнеше в мен; и в неговия растеж унесено слушах безкрайното и злостно гризене и стъргане на дървояда в стария стенен часовник, който сякаш изприда своята лека и фина нишка, безспир въртейки чекръка на разрухата.
ІІ. ПРАЖКИ ЗАГАДКИ ИЛИ
ДЪРВЕНАТА АКАКИЯ НА СТАРЕЦА
Ако искаш добре да скриеш една игла, ще ти трябва не купа сено, в която тази игла би била единствената, а по-добре – един игленик с десетки други игли в него; тъй и всяка тревичка в безкрайния кър е добре скрита в неговата шир; и щом са заедно, всички ръкописи в библиотеката, добре пазят, един за друг и всеки за всеки, тайната за своето съществуване; само каталогът-предател е в състояние да разкрие тази тайна пред набито и зорко око; разликата между библиотеката и нейния каталог е като разликата между природата и културата – първата е просто безлика и невидима даденост и наличност, а втората – едва възможната визия за тази невидимост и неразчетимост; книгите и ръкописите от една библиотека съставляват зле оформена камара от целулоза и пергамент, но с каталога тази камара бива добре темперирана и структурирана в единен и строен клас библиографски единици; той със своята Тоталност представлява любовното единение между Множеството и Единството на всичкия библиотечен материал… Ако една книга я няма в каталога, това значи, че просто я няма…; а тази история е свързана тъкмо с такава книга – книга, която я няма, останала затрита в кориците на един брой от списание “Металургичен мироглед”, сред купчина от още стотина други броя на същото списание в библиотеката на бившето общежитие на някогашната Строителна организация в Търново, понастоящем хотел “Росица”.
Тази книга представлява кратък трактат, недовършен или пък – просто с изгубен финал, наречен “Първооснови на фармацията”, отпечатан е върху стара пожълтяла хартия без водни знаци, през 1576 година в Прага, ако се вярваше на заглавната страница… Разказът за това как този единствен оцелял екземпляр от нея се оказва от ХVІ в., Прага, през 90-те в бившето общежитие на Строителната организация, сигурно би съставлявал отделна книга, доста внушителна по размерите си, тъй че ние засега ще го изоставим…
Почти никой не знаеше за съществуването на тази книга, освен барманът от бар “Росица”, Тошко, зад чието широко и импозантно, понякога гневно сбръчкано чело се криеше огромно познание, но той, когато биваше трезвен и не бе прекалил с инреверсибилните МАО-инхибитори-антидепресанти /които, между другото, отдавна ги няма във Фармакопеята,/скъпернически заключваше зад безброй катинари и тежки вериги дверите на ума си отвътре, та да не се промъкне из него и атом мисъл, която казва нещичко за тази дълбока тайна…
Една късна, жегава и ленива лятна утрин през средата на 90-те, преди да отвори заведението, барманът бе решил да пооблекчи тягостния си витален махмурлук с четене на “Доказателства и опровержения” от Имре Лакатош, но колко неприятна бе изненадата му, когато откри, че свитъкът с този бисер и шедьовър в жанра на изкуството, наречено “философски диалог”, просто липсва в пределите на библиотеката… Тогава се започна едно търсене, едно дирене, едно изследване, едно изнамиране, един поиск, но малкото томче с охрена корица и Кеплеров многостен, изрисуван върху нея, го нямаше, липсваше, отсъстваше и просто не беше там…; а “Доказателства и опровержения” се оказа изключително ценна книга, тъй като тя имаше потенциал да принася полза дори с неналичието и отсъствието си – защото докато я търсеше с темпераментни, резки и отривисти движения навсякъде, Тошко събори купа списания “Металургичен мироглед”, заврян още през зрелия социализъм в един мрачен и прашен ъгъл, и го разпиля целия…; тогава бдителността му усети, че в едни корици от това списание е скътано нещо, което далеч не прилича на “Металургичен мироглед”…; той се наведе и любознателно загледа в находката и тутакси забрави за Лакатош, защото тя се оказа много по-интересна… Беше свитъкът “Institutio pharmatiae” от 1576 – кратък трактат на латински, в който се твърдяха наистина странни неща; барманът набързо надраска на едно листче текста: “Отсъствам, щот съм за гъби”, залепи го на заключената врата на бар “Росица” и хукна към “Скорпиона” да търси доктора, основател на школата “Питащата психиатрия”, та да сподели с него откритието; той обаче по онова време имаше, както се казва, червен картон в това елитно общество и затова закусваше с малки мастики в “Двата смока”.
Барманът се върна в “Росица” и се замисли. Щом съдбата не бе отредила тази сутрин той да се срещне с доктора, който се казваше Йован Новакович, сигурно не е искала изобщо този, последния да научи за новината от Тошко; може би той трябваше да мълчи вечно за това, що бе открил; но пък нали законите на барманското изкуство повеляват барманът да говори и огласява човеците от своята добре заредена с големи брилятни водки и ракии и редици привлекателни шишета, катедра. Не беше ясно какво да се прави… Скоро, обаче, д-р Новакович взе, че сам, като пратен от Провидението, се отби в тази си любима кръчма да я нагледа; и нали беше много вещ и с дългогодишна добра практика, веднага разчете нещо странно и тревожно в Тошковия поглед; а това, което барманът не знаеше бе, че д-р Новакович отдавна познаваше този ръкопис и дори държеше, написани от самия него със ситни букви и на ръка, с най-неразчетим и тайнствен докторски почерк, едни глоси към тоя трактат… “Виждам, очите ти пазят съвсем пресен спомен за нещо странно и току-що съзряно; във взора ти прозират добре познати ми латински писмена; да не си намерил “Първоосновите на фармацията”, дето говорят за Черния радикс, в Пъпа на света забит?” Тошко нищо не каза, само извади свитъка, прилежно завит в кориците на “Металургичния мироглед” и го сложи на бара. Сетне го разгърна отново и прочете с неравен и тревожен тон:
“… Има забит в пъпа на света един огромен черен радикс; там, дето пее най-пъстрият петел на земята; мнозина си мислят, че той смуче своите жизнени сокове от твърдото и ядро, та от нея се храни, но ония от нас, които са по-вещи в изкуствата, добре знаят, че истината е тъкмо в обратното – самата земя е нещо като израстък или някаква грудка, прикачена към тоя радикс, а той произраства из недрата на Великия Хаос и с неговите витални сили изхранва всеки атом във Вселената; и тъй из него всичко съществуващо бива удържано в Битие, а всяка мисъл, която утвърждава това Битие, именно чрез жизнената сила на тоя черен радикс таи истина в себе си; но Битието е Едно, значи и Истината е една, а тогава всяко частно истинно твърдение, всъщност съдържа в себе си цялата Истина; и всяко истинно е изводимо от всяко друго – явно, няма Битие без истинна; а нейният активен принцип се извлича именно от черния радикс, израсъл из сърцето на Хаоса; и той е материален, по велика милост на Промислителя – да не бъде нищо сътворено, а това значи – и нищо телесно – унизено като безвидно, пусто или нищожно…
Anonimus, “Institutio pharmatiae”, 1576”
“Обърни внимание, обаче - каза докторът, припомняйки си своите собствени глоси към текста - в тоя трактат, “Първооснови на фармацията”, анонимният автор от средата на шестнадесетото столетие, не се е погрижил да даде каквото и да било определение за истината; само е споменал на едно място, че “без истина няма битие”; нещо, което винаги ще си остане доста неясно, но сигурното е, че във всеки случай битие и истина си остават принципно различни неща, и тъй, ако битието, в една своя част е сътворено и телесно, то самопонятно става, че истината, цялата, е несътворена и нетелесна; а също тъй – безсъщностна и несъществуваща; не-действена, но все пак – действителна; явно, оттук произтича необходимостта от намирането на някакъв активен принцип в нея; а този принцип се оказва напълно материален и явно тъкмо затова той служи като един своеобразен мост между несъществуващото и реалното; тъкмо чрез него се преодолява бездънната и безкрайно широка, и непрелетима бездна между мислене и битие; между логика и онтология; защото видно е, че in re съществуват само единични неща, докато за целите на мисленето е необходимо да се използват множества и универсалии, понятия за род и вид… Но чрез концепцията за активния принцип на истината, мисленето придобива онтологична валидност, а нещата – умопостижимост; нещо повече – хаосът, който не е нито съществуващ, нито несъществуващ, нито безлик, нито разчетим, нито смислен, нито безсмислен, се превръща в основание за всяка структура… Освен това, “без истина няма битие”, означава, че нещата могат да биват тогава и само тогава, когато самото мислене ги припознае като съществуващи, доколкото истината бе негов продукт; така истината, явно придобива някаква субект-обекна природа, тя е тъждествена-и-нетъждествена със себе си, но придава самотъждественост на битието… По-късно Хегел, за който не е изключено да е познавал отнякъде този трактат, именно затова, може би, бе определил битието като “тъждество на тъждество и нетъждество”, идея, съвсем небезоснователно определена от Хайнц Хаймзьот като абсолютно неразбираема…”
“Но как материята би могла да бъде сама по себе си и от себе си активна; как виталните флуиди на черния радикс могат сами да действат от и в името на истината, удържайки в битие нещата?” – пита барманът – “Пък и ако истината е несътворена и нетелесна, тя по природа предхожда битието; тогава как би могла да го утвърждава като битие и някак да се отнася към него преди още то да е сътворено? Ако без истина няма битие, то същността на битието е в истината, но за нея се казва, че е безсъщностна; значи ли това че тя няма само своя същност, но може да съдържа същността на останалото, или трябва да се смята, че изобщо никаква същност не е мислима в нея? Предполагам , че тя е приета за не-действена, защото е нетелесна, а активният и принцип е телесен, но той е различен от нея; как тогава да знаем, че той е действително неин? Ако in re съществуват само единични неща, които са много, откъде можем да знаем или предполагаме, че истината е една и дори, че битието е едно? Що за основание за всяка структура представлява Хаосът? – ако бе несъществуващ би бил отрицателно и формално основание; ако бе съществуващ – би съставлявал реално и положително основание, но той не е нито съществуващ, нито несъществуващ…” – чудеше се Тошко и недоумяваше, а докторът не бе в състояние да му отговори, нито пък който и да е от човеците…
Барманът реши, че този ден няма да е от работните и взе, че се прибра вкъщи, сравнително близко до хотел “Росица”. Погледна в пощенската си кутия – две детски шепи пръст – в нашата махала децата са немирни, та всички получаваме такава поща; ние всички сме византийски императори и носим тежестта на тази царствена инсигния – всеки с дървена акакия, окачена като пощенска кутия на стената, в която децата всеки ден донасят новата поща – две малки шепи прясна пръст…
ІІІ. НЯМА КОЙ ДА ПЕЕ В ХОРА ИЛИ
БРАТЯТА НА БЕЗСЪНИЦАТА
…Няколко години по-късно, вече в бодрото утро на новия век, в предстъпването на най-ранната пролет, началото на февруари, търновските просяци и юродивци извадиха своите черковни календари, на чиято първа страница с красив полууставен шрифт бе написано “Нека тъй броим дните си, че да придобием мъдро сърце…” и зарадвани си рекоха: “О, утре е втори февруари, Сретение Господне…”, а когато за другите е празник, просяците и юродивците застъпват работна смяна рано сутрин пред църквите, широко благославят вярващите и се надяват да изпросят много стотинки: жълти, бели – всякакви, и левове най-различни – хартиени, железни… Някои от богомолците пък, се въздържаха да отпускат пари, да не би те да станат предмет на абузия или злоупотреба, както още се казва, и захранваха просяците направо с цигари, вино, хляб, мляко, сирене или извара – тъй или иначе Сретението бе ден, в който човешката ръка се чувстваше по-лека и нейният жест ставаше по-благообразен и ефирен, ако тя даде нещо на ония, които си нямат друго, освен една овехтяла и одрипана благословия: “Дай, како и батко, ради Господа, стотинка една, да сте живи и здрави…”;
А д-р Новакович седеше на една пейка в парк “Марно поле” под Ливанския кедър, засаден в средата на 30-те, който бе възложил върху рамото му един от най-долните си заснежени клони, сякаш го посвещава в някакво високо звание в строгата йерархия на ложата на ливанските кедри… Беше сравнително далеч от монотонния просешки речитатив: “Дай, како и батко…”; и се наслаждаваше на февруарския студ, ненаситно сърбайки големи глътки от него; той добре знаеше, че по това време мястото му не е по улиците или парковете, а в църквата или поне – пред нея; заедно със своите събратя-християни, дето с отворени сърца поглъщат божествените химни на Сретението /Нине отпущаеши раба Твоего, Владико, по глаголу Твоему со миром…/; беше взел аналептици – ноотропния пирацетам и нещо адренергично – работата му бе толкова много и тъй го уморяваше понякога, че бе необходимо често да се подкрепя фармакологично, за да може да се справя… И тогава, както обичайно би могло да се случи в такива моменти, го споходи едно усилено спомняне за нещо, което отдавна бе изличено от ситно надиплената му памет:
“Хорът знае ли, че е хор?”
“…Музиката на Хендел, Бах и Моцарт - тъй враждебна на всякакво насилие и несвобода, се превръща в мощно и непобедимо оръжие на изконния човешки порив и копнеж към хаос и анархия” – патетично бе изредил кантор Грегор, застанал пред оределия си хор “Белканто”. Беше вече към края на репетицията, когато д-р Новакович бе влязъл да послуша и види как се ражда една интерпретация на велика хорова творба; репетицията бе посветена цялата на “Introitus”-a – “Requiem aeternam dona eis, Domine...” от Моцартовата Заупокойна меса… В последните няколко сезона, а както смяташе диригентът, и през следващите, акцентът в концертните продукции на хор “Белканто” трябваше да се постави именно върху този жанр – “Missa pro Defunctis”; програмите включваха реквиемите от Керубини, Моцарт, Верди, Берлиоз, Форе, Черни, /само той е оставил цели четири!/, Шнитке…, както немските реквиеми на Брамс и Хиндемит /от опуса “Musik der Zeit”/, а за завършек на това почти интегрално по размаха си дело, се предвиждаше War Requiem от Бритън…
Предвиждаше…
…сега след края на тая поредна продължителна, тежка и почти безплодна репетиция, кантор Грегор мълчаливо бе застанал пред огромното като полесражение табло за некролози при вратите на хоровата зала и, пушейки бавно и дълбоко, сякаш гълта не зловонието на трийсетокачествен /както си мислеше/ табак, а прохладния, светъл и свеж въздух на някоя най-далечна северна страна, четеше тия некролози, когато чу зад гърба си:
“Хорът знае ли че е хор”
Той, макар че далеч не сметна въпроса за безсмислен, глупав, нахален или присмехулен, не отговори, а прочете тихо на глас:
“Изминаха шест непрежалими години без Добринка Т. Битерова и четири години без съпруга и Йосиф Хр. Битеров…”
Веднага правеше впечатление неволната грешка, допусната при отпечатването на некролога, която, обаче, сега се превръщаше в катахреза: в грубото печатно скандиране върху евтината вестникарска хартия вместо клетите покойници да се определят като “непрежалими”, такива бяха станали годините, прекарани без тях; изглеждаше, че разстроените сродници все някак ще се простят с изгубените Добринка и Йосиф, нали всички са смъртни, а Там /какъв поетизъм има в тая малка сричка!../, нали Онзи, дето ни е създал да сме заедно, отново ще ни събере…; но времето, преживяно без тях, си остава “непрежалимо”…
“Родени са в една и съща година – продължаваше да размишлява кантор Грегор на глас, а тя е починала цели две години преди съпруга си…; и двамата са родени през ’21-ва, вероятно са се оженили млади, както е било едно време; да кажем, на двадесет-двадесет и две-три; тя бялата гълъбица, му е дала сърцето си, а той – горчивото си фамилно име, а преди четири години, към горчивината на това име е долял и горчивината от двегодишната, но сигурно сякаш, като за цяла вечност, раздяла… „…Ohne dich...”
Посланието на следващия некролог бе по-ласкаво към дългите години – дванадесет – изминали от приставлението на грешника, но не спестяваше никакви критики към жестоката смърт, в чиито хладни пръсти преждевременно бе стихнало туптенето на още едно човешко сърце:
Дванадесет години, откакто жестоката, но самотна скитница, останала единствена да сродява човеците, ни остави без топлотата на неговата обич и глас – Цветан Вл. Тихонов… на 42г.”
“Дванадесет години… с първата от тях са започнали цели три четириактови симфонии на времето и са прозвучали в глухите уши на Нищото”… “Този е още по-интересен – рече д-р Новакович – Но дали хорът знае, че е хор?”
При следващия некролог, кантор Грегор, наред с обичайната въздишка, и потрепна леко; тук посланието бе по-стряскащо, защото “Скръбна вест”, бе написано в началото, а се виждаше че позивът е залепен съвсем скоро; беше некролог на един от неговите хористи – бас-профундо; такива се срещат все по-рядко, а всеки знае, че профундистите са в основата на сложния унисон и добра звучност в баса… Бе починал от някакви глупави усложнения при пневмония, останала достатъчно време нелекувана. Тоя човек, Павел Тодоровски се казваше, бе последният /засега!/ от най-добрите хористи на хор “Белканто”, който си отиде без време; ами Нестор Софрониев – сърцето на теноровата партия, дето го застигна най-нелепа кончина от алергичен шок след хранително отравяне; при това само дни деляха неговата смърт от тази на разкошния контраалт Йоана-Мария… Да не говорим за Валери Ангелов, плътен драматичен тенор, който е и сега, може би жив, но не и за хора – неговата мисъл, памет, воля, глас, сърце, се стопиха от Болестта на Алцхаймер, та теноровата партия трябваше да се прости и с него…
“Няма кой да пее в хора – отговори най-сетне кантор Грегор – А тогава хорът положително нищо и не иска да знае…”
Спомняше се д-р Новакович за хора, в който няма кой да пее и който не знае че е хор; да хористите положително знаят, да не са малоумни, но хорът е множеството от хористи, а не хорист – той е множество, което не е елемент на самото себе си; той сигурно не можеше нищо да знае….
…тогава с игрива, лека и скоклива походка към него се приближи един тъмно рус, двадесетина годишен младеж и любезно си изпроси цигара; после, нали бе много контактен, също както, между впрочем, и доктора, поведе странен монолог, в който захвана старите сказания за безчет приказни страни – Атлантида, Беловодието и Едем, за Великденския остров и Шамбала; разказваше тъй, сякаш ей-сега, тъкмо от тях се завръща, но и да беше твърдял, че е тъй, Йован Новакович едва ли би се видимо усъмнил; защото колкото повече е питаща една психиатрия, толкова повече е и доверчива… А симпатичният младеж бе като една мощна зеленоока машина за парафрено-производство, същински perpetuum mobile; докторът се мъчеше да намери в тази рунтава тъкан на налудността като някакво скрито везмо нишката на системността; това, може би, бе възможно, но изглеждаше дяволски мъчно, а и докторът не бе сигурен точно как - защото някои писатели, сред малкото му ученици или привърженици смятаха, че формално-логическото систематизиране на парафренността е факт, когато тя е стигнала до пълно вътрешно съгласие и кохерентност между фактите, които сама постулира; други пък твърдяха тъкмо обратното – че това се е случило, когато налудното съдържание е непротиворечиво, кохерентно и “конкордантно” /негова, на доктора, дума/ преди всичко с фактите на външната, обектната действителност и наличност. Първите се наричаха “рационалисти”, а вторите – “фундаменталисти”… Разбира се, има и една трета група – “хегелианците”; те представляваха /хипо/тезата на Опосредстващото трето, а именно, че парафренността може да се смята за логически системна, следователно, поставяща, поне формално, края на болестния процес на налудообразуване, едва когато притежава както вътрешна завършеност и непротиворечивост /което не предполага обезателно континентност и/или осмисленост в текущия ход на речта и мисленето!/, така и съгласие с установените “по здрав начин” факти от действителността…
Докторът слушаше и се чудеше как медикаментите, повлиявайки по неврохимичен път афекта на душата, оказват въздействие, макар и обичайно частично, върху мисловното съдържимо, питаше се в какво се състои тайнствената и неуловима, невидима, и фина нишка между афективно и парафренно; има ли еднозначна връзка и етиологична зависимост между неврохимичния субстрат и процесите на налудообразуване; защо тъй често манията предразполага към налудност? Кое кара разстроената душа – оная, която се е отлъчила, отблъснала и низвергнала от себе си самата, да търси своя интегритет в далечната песен на най-пъстрия петел на земята, да рови за своето поругано единство като за златно зърно в житниците на отчуждението; нараненият ум тъй плахо да пристъпва в дълбоките води на другостта, надявайки се да намери някакъв брод в тях…; в капките роса – радостни сълзи на крехкия злак, да дири последна аналгезия за своите язви; в мраморната белота на млякото от реките на Беловодието разбитото сърце да се гмурка, та да извади бисера на своята цялост оттам… Някакъв нов, мощен, незнаен и невидим, и неуловим невротрансмитер ли караше своите непознати рецептори, предназначени само и единствено да вкусват болката от отчуждението и самотата, да настръхват в неистови пориви и притоми към едно завръщане на душата там, дето може би, не е била никога преди, или пък самият бродещ дух, от безчет изгубени магистрали викаше и нареждаше: “Болей!” на мозъка и сърцето?
Докторът слушаше и страдаше, защото бе доктор – призван да помага на алиенираните души; а за да помагаш на онези, които са зле, трябва да си още по-зле…
Същата вечер той не можа да заспи бързо, лесно и спокойно, както обикновено – иначе сънят му бе здрав като на младенец и веднага щом положеше замаяните си от анасона слепоочия върху възглавницата, се пренасяше в царството на бъдещето и миналото – в сънната страна, от която произхождаме всички. Днес, обаче, той се въртеше и въртеше и хиляди прескачащи мисли за онова, що е било с него през целия му живот, се въртяха върху шеметната въртележка на някаква почти летална хипермнезия; мина много време, докато той се поунесе и умът му затихне в ложето на укротения вижилитет и полусладостна сомнолентност; тогава една лека и приятна хюпнагогна халюциноза се зае да си проправя път през тресавищата на всичките му сетивни модалности; после д-р Новакович засънува моя последен сън – онзи с малкото момченце, което с неразколебима и безапелативна вещина преподава уроци по летене – то обяснява – дълго, подробно и с внимание акцентирайки върху всеки детайл, а после го прегърна леко и двамата се вдигнаха плавно в ефирен полет и закръжиха над бирената фабрика… Тя също си пое дъх и подхвана един хорал в гами целотонни и квартови хармонии; хорал с пентатоники, октавно и унисонно неустойчиви звуци, забранени кверщанди, и нечувани маками, и всякакви тонални загадки, разливащ се из уханията на малц и хмел; той се издигаше и все по-нагоре унасяше в техния полет красивото малко същество и застаряващия доктор, дето все пита и пита:
- за времето и душата;
- за паметта и ветровете;
- за познанието и пепелта;
- за размирието на ума и пчелния звън;
и в невидимите корди и фибри на бирената фабрика, що трептяха незатихно, д-р Новакович се вслушваше за отговорите; в тъканта на трелите и многогласните акорди се мъчеше да извезе и вплете нишките на своя ум; в бодрото темпо на безкрайните юбилации и канони той диреше панацеята за всички незнания и древни умори…
…и тъй ставаше с всеки, който се срещне с тоя млад юродивец и се заслуша в неговите сказания и билини, защото той беше кръвен брат на старата Търновска безсъница, дето броди по света; щом той си избере някого и го заговори, и го заслепи със светлината на своето юродство, едно русокосо момченце, вещо във въпросите по летенето – по-малкото братче на същата тая безсъница, му се присънваше вечерта, изнасяйки кратък, но изчерпателен курс по летене, и човекът губи съня си завинаги…
“Питам, Отче, не твърдя!” – непрестанно шептеше, летейки, в ума си д-р Новакович с думите на блажения Августин, а бирената фабрика с нечувания си хорал даваше своите отговори, изчерпателни, обилни и дълбоки, но никоя човешка мисъл не бе в състояние да ги преведе и обясни на езика на докторовото сърце, та да ги той разбере…; защото от безкрайните си занимания с философията д-р Йован Новакович бе усвоил една-единствена нейна категория и едно само онтологическо понятие леко и тихо светеше в ума му със свенливия и нежен блясък на уморена светулка – “Участие”…; на гръцки се казва “Ms”, а на латински – “Раrticipatio” – категорията, която позволява на всяка душа, що я познава, да бъде единна с Единното и с Цялото конкордантна; категорията, що отпраща всяко отчуждение отвъд зида на Битието, в геената и външната тъма на бездънното неистовство на Хаоса… ; имаш ли, обаче, една категория, като единствена златна халка на пръста – белег на твоя свещен съюз с истината; или като единственото си сърце, безспирно трептящо в ритмите на други сърца; като единствена скръб, вопиюща към Създателя да я хипостазира в радости безбройни; най-сетне, като единствената ти безсъница, в която някой малък странник те навеки посвещава…; имаш ли тая категория, дето е за всички други категории прекурсор, че даже “Същност”-та предхожда, ще придобиеш цялата им трансцедентална система и всичкото знание, заченато в утробата на тая изконна Търновска безсъница от всеоплождащия хорал на пеещата Бирена фабрика…
Лети, мой докторе, лети;
и нека в твоя полет оздравее ми душата…
Лети, мой докторе, лети;
и нека с твоя летеж ми се върне при мене сърцето…
Лети, мой докторе, лети;
с криле невидими ума ми погали…
Та тъй д-р Йован Новакович, създателят на доктрината за Питащата психиатрия и Велик майстор в Ложата на ливанските кедри, също както, доста преди него, и Грегор, отлъчения диригент, който се бе опитал да открадне преди години този Хорал, та да го изпълни със своя хор в концертната зала и тъй да го секуларизира и профанизира, та заради това неговият хор бе получил своето проклятие – да изпълни, все повече оредявайки, докато най-различни болести – Бехтерев, Паркинсон, Алцхаймер, или пък нелепи смърти, вадят от редовете най-добрите гласове; най-великите реквиеми, само и единствено за собствен упокой…; беше д-р Новакович, както преди, Грегор, който сега е вече наказан да остане завинаги глух за химна на Търновската Бирена фабрика, заедно с мен, най-киселото старче на Търново, посветен в едно почетно звание – Тълковник на Хорала; звание, което се дава с посещението на сумасшедшия скитник и летящото русо дете, които са Пратеници на Безсъницата, Пазители на Радикса и Велики кантори на Бирената фабрика; посветените в този чин имат едно основно право и единствено задължение: на първи февруари, срещу Сретение, след Велико повечерие, да застават на острите скали в югоизточния край на парк “Дружба” и оттам да слушат Хорала на Бирената фабрика. Някои от нас се инициират в званието по заслуги, а други – по наследство, каквото например, е шизофренията, а трети го получаваха поради строгата и твърда милост на старата Търновска безсъница.
Въпреки че се наричаме “тълковници”, ние нямаме все още мощта да разбираме този хорал, а камо ли да го тълкуваме на непосветените; за това е нужно още само едно нещо – песента на най-пъстрия петел на земята, която слага край на нощта на човешката самота и отчуждение, и е единствен ремедиум за всяка сърдечна болест; в нея се намира Херменевтичният чук, с който единствено Хоралът може да бъде разбит на множество внятни смисли и значения… Затова и на първи феврури вечерта, всяка година аз изоставям за една нощ своя стар часовник, застинал на изконното си, вечно “седем”, а когато в ранната търновска сутрин се завърна, се вслушвам в кукуригането на всеки петел, защото знам, че един от тях е способен с мощния си и пронизителен глас, да помести с една минута напред неговата стрелка.
