СЕДЕМНАДЕСЕТ ПОВЕСТИ ЗА СЪРЦЕТО
ИМЕНАТА НА МЕДИКАМЕНТА или
ОБЕЗБОЛЯВАНЕ НА СЪРЦЕТО
І. “...Ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма е тъмнината...” - прочете свещеникът в Евангелието на Матея /тъй различно и тъй същото като “Mathaeus-Passion”, що звучеше в главата на ошамоления човек в църквата/ и човекът излезе угнетен от храма, защото злото, дето го гнетеше и превръщаше зрака му в тъмнина, беше вътре в него. Пред вратите на църквата тази тъмнина го озари и той подаде четири жълти хапчета в протегнатата пред очите просешка ръка. “Вземи, утеши се, ако това, което имам те утешава”.
Просякът можеше да отговори с Петровите думи: “Вземи твоето сребро...” – “Вземи твоя паркизан и нека той бъде за твоята погибел”..., но нищо не каза, просто глътна четирите малки хапчета и запя: “Wer sich selbst erhoet, der soll ernidrieget werden...” Човекът реши да поостане и чуе малко и от “Кантата за кафето”, ако някой се сетеше да почерпи просяка с кафе, но се подвоуми за миг – беше му наистина студено, но все пак реши да остане, защото студът, дето го сковаваше и превръщаше дъха му в редица нервни пресекулки, също беше вътре в него.
Никой не излезе от църквата и никой не влезе в нея – ония, които имаше да излизат, все още слушаха Евангелието, а ония, дето имаше да влизат, вече бяха влезли; никой не мина и никакво лице не се показа, но гласове се чуха, даже няколко, но човекът не им обърна внимание и попита: “Кафенце?” “Хвърли, като третия ангел, звездата, що вгорчава водите, в изворите на радостта ми, та да отровя с нея извечния човешки враг и стар анарх.” “Значи, без захар и късо?” – осведоми се човекът и тръгна. Mathaeus-Passion също тръгна с него. А просякът говореше за звездата /”Звездата все тъй закована живее върху камъка…” – С. Дж. Перс/, името на която беше Абсинтос и чиито блясък от Откровението смущава умовете; човекът, обаче, не се замисли над това, само почувства смътен страх от онова, което тази книга откровява, но после усети, че ужасът, дето втрисаше костите му, също е вътре в него. Кротко донесе кафе; после пусна в него още няколко от хапчетата с цвят на избелял шафран и хладно зимно слънце и го подаде на треперещия просяк. “Това е лекарство, всъщност, против треперене, но повече увеселява и разхубавява, па макар и някак невидимо”. “Но не и нечуто, предполагам” – отвори просякът уста за още един незнаен химн, но химнът, обаче, мълчеше – всички монодии в сърцето му се смесиха в един тъмен и безкрайногласен контрапункт, замръкнал и сподавен в утробата на пресипналия глас. Той изхлипа; гласът въздъхна, за да се открие, че в него се крият други гласове – на Букстехуде, Фробергер и Бах, на Пахелбел и Телеман, на дребничкия свещеник, дето прочете преди малко: “Ако светлината, що е в тебе, е тъмнина...” – криеха се гласовете, и колкото по се криеха, толкова повече се откриваше, че ги има някъде в утринния мрак на просешкото възмълчаване.
Ошамоленият човек си тръгна и остави просещия в гласовитата му немота, защото след малко дребните жълти таблетки щяха да засветят в очите като посечени с делителни линии месечини и в острия им блясък можеше да се чуе още какво ли не...
II. Името на този човек, дето нямаше какво да даде на просещия, освен странни вещества или някоя премълчана дума, не се знаеше. Като малък го бяха кръстили Алекси, на Човека Божи, но още като юноша той сам се отрече от името си, по три единствени причини – срам, срам и срам пред ония, които народът обезимени и застави да се наричат с чужди имена – народът понякога вършеше такива неща, но Алекси не искаше да участва в тях, затова се отказа от този чуден небесен дар – името на Божия човек, с което бе наречен; от народа, който упоен от глупост сменяше турските имена с не-турски, сякаш не бяха имена, божествени като всички имена, тъй като Бог е всеименен, и започна да се нарича Осман – име турско, унизено и дори – враждебно за народа, живял тъй дълго в чуждата империя, наречена тъкмо с него.
Когато, обаче, едно име не се споменава на св. Литургия, защото човек е кръстен само веднъж, с друго име, и остава непознат за Църквата с новото, то се превръща в название; и тъй, Алекси-Осман заживя тихо и безименно; как да го наричаме ние? – това ще е изцяло въпрос на случай, но когато говорим за него, винаги ще е ясно за кого става дума.
III. “Абсинтос-абсинтос-абсинтос” – звучеше в ума на Алекси; и той реши да намери, но този пелин, който придава най-чудните свойства на абсента, не винаги е подръка, затова човекът просто реши да влезе в аптеката и остави Фортуна сама да покаже някакъв път; тя можеше да е деликатна съветничка, но и тиранична господарка, макар и нерядко да се проявяваше като нещо безоко в разгърнат делириум. Как щеше да изглежда лицето на случайността този път, донякъде също бе въпрос на случайност.
“Имате ли Хиацинт” – надяваше се да съществува лекарство с такова име, което помага и става за неговите цели, защото му се стори прекрасно име за лекарство. “Нарцис, Хиацинт, Кипарис и L-Dopa няма” – натърти любезно аптекарят. “Декстрометорфан” – произнесе се Алекси, безименният човек и зачака вересия. И този път стана – аптекарят приемаше донякъде като услуга, че той го освобождава от залежалите ефедрин, кодеин и всички онези звънкоименни медикаменти, които, всъщност, доста рядко залежават; затова пестеливо отпускаше вересии.
Човекът, дето остави името си, пое декстрометорфановия сироп с неговото блудкаво усещане за сладост и подаде празното стъкло на аптекаря, излизайки.
След час, това странно название, “Декстрометорфан”, започна да се разгръща – най-напред – в странна хармония – беше до-минор, мощна седемгласна тоника в тясно разположение с утроен основен тон, присъстващ и в най-ниските, и във върховите етажи на фактурата гръмна от някакъв незнаен клавир и пулсира повече от цяло едно време – четвъртина, слята с точкувана шестнадесетина; после само един от вътрешните гласове скочи секста нагоре, за тридесетвторина само, после удари доминанта, която отново за миг замря в тоническо тризвучие, веднага сподирено от тежкото строполяване на един умален септакорд – объркан, тъжен, необратим и несамосъщ, тъй като всичките му обръщения са, всъщност, съвсем други акорди, еднакво необратими и отчуждени от себе си в онзи неотменим енхармонизъм, който караше цяла Европа да звучи именно като Европа вече много векове. После горестта на умаления септакорд, построен върху четвърта повишена степен, енхармонично-тъждествена с петата понижена, върху която напрегнато бдеше доминантата на локрийския лад – изгонен, незнаен и чужд, поради дисонантното си тоническо тризвучие, стихна в своята естесвена тоника, само половин тон по-горе, където, обаче, трепетно очакваше мажорната доминанта на основната тоналност. Без съмнение, бе соната N 8, “Патетична”, от Бетовен.
Но що за странен оргелпункт в някаква нова и чудна функция на нечувана тоналност, какви са тези потоци от октави на безброй ръце, дето стремглаво се спускат надолу по кривите пътеки на едни абсурдни тритонуси; най-после, що за тембри бяха това, каква бе цялата тази безкрайна обертонова каскада, как се градеше тази цялост на декстрометорфановата вокация и защо хората още вземат фенобарбитал, си оставаше загадка. Истината е, че Бетовен никога не бе говорил така. Човекът, който беше съблякъл завинаги името си и сега, голоименен, се срамуваше, защото ако човек може да бъде посочен и призован, макар и да няма как да се обърнеш към него, той вече има защо да се срамува, всъщност мразеше Бетовен и особено – неговата “Радост”, тъй бедна на хайретизми и невесела – ни едно “Хайре!”, ни веднъж “Радвай се” или поне – “Еуфрайне!”; Фройде бе, всъщност, тъпа и безлична, като Брунхилде или Ренате; безименният човек, обаче, не беше безличен и просто не я разбираше докрай, защото неговата радост и онова просто “Радвай се!” от любимия му акатист, украса на хвалението и хвала на красотата, бяха пък наистина трудни за Бетовен и самовъзпяващата се в празната “Ода на радостта”, Европа.
Днес, обаче, Бетовен говореше различно. Най-горещото светило на европейската немота и хладна самовъзхита в този миг блестеше някак особено и направо ставаше за гледане; и тъй като говорим за музика, то без преувеличение, ставаше и за слушане.
И което е най-важно, обезболяваше сърцето.
IV. Оня човек, дето можеше да се казва Алекси, влезе в храма “Св. Ахмет”, наричан още “Кръглата църква” или “Храмът с двадесет и четирите престола” – много особено място, построен в турския квартал, населен преимуществено с мюсюлмани, които още от Дамаскинови времена бяха смятани за нито повече, нито по-малко от обикновени еретици, а това значи – “до кръв, до болка до кост – до край и безкрайно” /Аверинцев/ - наши, но и по-чужди от самото небитие. Построен бе от неколцина богати турци преди много десетилетия, обгърнат от плавните линии на османския сецесион, имаше двадесет и четири св. Престола, за да може във всеки час на един от тях да се служи литургия, да чуват мюсюлманите тихо, през едва открехнатите двери “Горе имеим сердца”, поне двадесет и четири пъти в денонощието и да поглеждат към онова безкрайно небе, тъй тясно за друг бог, освен за Бога, тъй малко и свито, дори за сърцето, що понякога едва си намира място да бие в него. Направиха го не заради мира, а за да бъде писано на вратите: “Войната на Исляма с нас, и за нас е свещена” и го нарекоха на св. Ахмет, турски заптия, който просиял с последните си думи: “Велик е Богът на християните”; всичко това може би не беше истина, то беше нещо повече – беше предание, а истината е, че храмът бе запустял от години – диви, зли и проскубани котки се развъждаха там и бродеха върху изпочупените като старчески зъби престолни камъни и надаваха зловещите си мяукания – същински анатрихизми на разрухата и монодии на раздора.
Той тъкмо застана в средата на храма, когато вятърът безцеремонно влезе, повъртя се и леко отрони парченце фреска с окото на Ширшая Небес. То се превъртя леко във въздуха като птича перушинка и леко кацна върху гърба на една дремеща рижа котка; за миг косматото кълбо сякаш погледна храма с това ново, тъй крехко сетиво и то се разпадна на сивкав прашец, търсейки да опраши някой скромен цвят.
Котката се прозя и си облиза гъза и това, като че ли, бе всичко.
V. И тъй, онова, дето угнетяваше човека Алекси не бе само в него, а и някъде, да не кажа – навсякъде другаде; така беше му трудно да отличи себе си от останалото и се почувства като малък и незначителен орнамент от иначе твърде скъпата и разкошна, разточителна и тежка украса, наречена запустение...
VІ. Явно, пак беше време за лекарства. Той вдъхна уханието на плесен, което често сподиря дима от коноп, когато е наистина силен и пое към друга аптека.
“Нещо от моята венена и персоналната ми фармакопея?” – попита – “За цяр нямам”. “Що за мимодия, нима нямаш циклодол?” “Моето изкуство не е мимодия и който не разбира това, нека Атропа, дето срязва най-тънките нишки на самия живот, му бръкне в окото!” “Добре, дай от тези проклети капки за очи; щом атропинът говори, ще мога и аз да побродя в полетата грозни на този тъй тъмен език, що всичко изказва, но нищо не знае; нищо не ражда, но хаос реди...” “Лев и двайсет, готов си, върви и изчезвай” - “Добре”.
VІІ. И ето, един герой излиза от аптеката и вижда току що, докато е бил той още вътре, поставения рекламен надпис на една нова и, както по всичко личи, евтина кръчма: “Дистинкцията, приложена върху човешката менталност, налагайки схващането и като чиста концептивност в конюнкция с чистата разсъдъчност, е продукт не на самото мислене, дори и взето в най-причудливите и реликтни негови форми, а на някаква халюциноза, преекспонирана в ментално-емпирична саливация”.
“Точно, строго, отчетливо, дефинитивно, ясно, категорично и най-вече – самопонятно – рече си човекът с име на империя - Макар и донякъде длъжко за име на бар, но клиентите сигурно ще запомнят само “саливация” или даже – “Сали” – тъкмо има такава много положителна героиня в оня импозантен и маестозен телеепос и глобален наратив, гръмко, но не неуместно наречен “Дързост и красота” – продължаваше да си мисли ошамоленият човек, смирено влизайки.
“Да ви се намира проста ръкотворна мастика с попреминал срок на годност?” “Философията ли пита или ти, безименниче?” “Странен е този въпрос...” “Напротив, логичен – философията е по-голяма от човека и бих я почерпил, тя хем по-малко поема..., ти, обаче, ако запиеш и заседнеш, не знам...” “А вероятност...” “Моето мнение за вероятността е следното – прекъсна барманът – Много е вероятно някое изключително вероятно нещо просто да не стане, докато невероятни неща стават непрекъснато; много е вероятно, например, да те почерпя с един ужасен джин за избраници, но няма да стане”. “А вересия?” “Като цяло е невъзможно, но нека породим такъв прецедент.” “А джинът само за избраници ли е ужасен или по принцип?” “Противен е за всички, дето са го опитвали до този момент, по техните думи, но одарените да го понасят, се чувстват избрани.” “Да не е много скъп тоя джин, щом само избрани го пият?” “Скъпи са чернодробните трансплантации. Сам по себе си, излиза по единица юзът.” “Единица какво?” “Единицата, взета сама по себе си, означава “истина”, за разлика от нулата, която означава “неистина” в някои формални логики, демек, трябва да ми дадеш нещо хубаво, в което да видя истина”. “Пари да дам?” “Напълно приемлив ликвид, като че ли на човек само това му трябва sometimes...” “Sometimes” – това звучи някак странно приятно...” “Да, думите освен да значат, трябва понякога и да звучат, и няма нищо лошо в това, да звучат приятно; тъй те приличат на джина и всичко останало...” “Но що за напитие е това?” – пита човекът, дето от срам е оставил името си, значи – себе си. “Самоубийството, като цяло, е твърде рисковано и донякъде труднопоправимо, тъй че, употребата на този вид джин е препоръчвана твърде ограничено” “Пък и аз може да съм избраник, но моят избор, дали е добър? Би могъл да се породи и известен интерес, за какво, точно съм избран, но нека да е джин, пък какъвто е.”
Имаше вкус на ацетон с хвойна и хващаше по приблизително същия начин, но в най-общи линии, делириумът беше под пълен контрол.
VІІІ. А ми-минорната соната на Григ започна да приижда със своите квинтакордови вълни, изляти в първия такт и половина в една двугласна фактура – акордът в лявата ръка бе разложен на едно тремоло, тъй ажитирано и трепетно, а изсипалите се като три отронени тежки шушулки, устойчиви тонове на лада, в своето низходящо четвъртиново движение в дясната ръка, прозвучаха като имената на трите Божествени ипостаси, изречени с трепет на незнаен и нечуван език, създаден от самия Григ, който само пианото говори...
Действието на джина, обаче, бе кратко.
След кратък като самата вечност, погледната през очите на една душа, изпълнена с любов към цялото време, заради това, че е безсмъртна, миг, всичко сякаш изчезна; само едно незнайно отде появило се куче, което градът наричаше галено Путьо, дойде и близна леко ръката на човека, дето нямаше име. Ако кучетата можеха да казват това, дето трябва в дадения миг, сигурно щеше да рече: “Да вземем да ударим по още един джин от тоя, дето ухае в мрака на тъпата ти душа...”, но нищо не каза, само размаха опашка.
- Дум! – каза оня изконен спийд, що беше отвека вътре в човека, оставил своето име.
СПОМЕНИ ЗА СПИНОЗА или
ГЕОМЕТРИЯ НА СЪРЦЕТО
Ръцете на евреина, почти прозрачни,
шлифоват лещите сред зрака сетен.
А вечерта захлажда, плаши здрачът,
една на друга вечерите са ответни.
Х. Л. Борхес
I. “Не мога да възприема тази вяра; ако някой ме кръсти със сълзите си в нея, ще я възприема; ако Разбойникът слезе от кръста и ми я преподаде; ако Митарят и Блудницата ме научат на нея, тогава тя ще стане моя...” – ми пише моят млад приятел, когото понякога срещам на църква, преди да си тръгне след литургията за оглашените. Маниерно, но искрено. Какво да му отговоря? – ето какво: “Щом тъй говориш, млади приятелю, то явно ти вече си възприел вярата. Дали, обаче, тя те възприема такъв /тази, последната дума, може да я задраскам/, е друг въпрос...” Като за начало стига; после ще го довърша, но докъде е стигнал светът, щом ние, евреите, пак тръгнахме да учим народа на християнство!
Да, евреин съм, но съм православен. Историята на моето неверие /защото сигурно съм неверник за юдейския закон/ е стара почти колкото мен, но мога да ви я разкажа кратко и съдържателно колкото виц за евреи с умерена продължителност.
По ме вълнува, дали да я напиша на момчето /казва се Теодор/; по-добре, не, засега – нека вижда в мен нещо повече или, поне, по-различно от един стар педофил...
Нищо, ще я разкажа на вас, да се посмеем.
ІІ. Аз бях млад и вярвах в бога на Спиноза.
Той беше много по-млад и вярваше в бога на Хитлер.
Оная пламенна и животрептяща Етика, доказана more geometrico, тази алгебра на Прекрасното и геометрия на сърцето, излята в определения, аксиоми, теореми за Свободата, Вечността, Субстанцията и самия Бог, опиваше разума ми до екстаз и го хвърляше в неистов буен танц и той пееше дрезгаво като един Висоцки:
“Всичко, което съществува, съществува или в себе си, или в друго нещо”;
“Това, което не може да се схване чрез друго нещо, трябва да бъде схванато чрез себе си”;
“От дадена определена причина по необходимост следва действие и, обратното, ако няма определена причина, невъзможно е да следва и действие”...
Тази смес от григориански хорал с еврейски мотиви и вагантски възторг, която си бе, всъщност, доста обикновена, макар и весела чалга, сега ми звучи наивно и тъжно като песните на Хитлерюгенд тогава.
За неговата вяра и до днес не научих нищо; разбира се, известното - за Тържеството на Райха и Светата Арийска раса, за враговете - евреи и т.н., го знам, но същината някак упорито ми убягва.
ІII. “Не дим из огъня той, из дима светлина ще получи” – казва за поета Хораций; Кристоф /така се казваше момчето/ беше тихата и едва мъждукаща, но много красива светлинка в отровната и черна пушилка, изпълнена с гъсти и мазни сажди, наречена – как? – аз сам не знам – екзистенция? Живот? Da sein? Както щете я наричайте, затова имате имена - да именувате. Но как да получа този светлик и, което е по-важно – какво да правя с него, аз също не знаех, но тъй ми се искаше да го имам... Аз бях поетът и трябваше и плътта, и душата ми да се докоснат до тази красота колкото може по-плътно и задълго, защото бяха жадни за светлината и като две тъмни нощни пеперуди в техния самоубийствен порив към запаленото кандило.
Срещнах Кристоф, прекрасния Хитлеров юноша в един топъл и ветровит есенен ден, като този сега, в края на един век, на който много отдавна му е дошло време да свърши; беше ’41-ва, войната. Разбира се, срещнах го случайно; аз, прекъснал отдавна студент по медицина в Германия, се препитавах с променлив успех от частни уроци по хармония, защото хармонията не бива да се изоставя дори през войната. Плащаха ми както и в каквото се случи – цигари, храна, дрехи, лекарства, пари...
И тогава дойде той. Бях си намазал очите с една стрихнинова маз с подръчни делирианти – атропин, скополамин и т.н., която сам приготвях от porkia depurata, дървесна пепел и други нещица – идея, подхвърлена ми от Прокъл в коментара към “За държавата”; чаках да ми се отворят очите, та да видя Прекрасното, доколкото то се открива на очите, ако ще и да се отворят на четири. Глупак! – със същия успех щяха да ми се отворят и ако си бях намазал гъза.
“Ще може ли...” – плахо започна той – “Всичко, каквото ти хрумне” – безцеремонно, донякъде, но не и грубо, го прекъсвам аз. После му разказах за сулбдоминантата на втора степен и Неаполитанския акорд и свирихме Скарлати, ако си спомням добре; важното е, че щеше да дойде пак, и то много пъти
ІV. Хитлер бе нисичко божество с тънки мустачки и остър глас, перманентно еуфоризирано с амфетамин.
Спиноза бе един млад пророк на собственото си сърце.
Нашите авторитети бяха пусти стихии, съвместими като необходимото и невъзможното, като истинно-несъществуващото и самото Битие..., но ето,
V. … едно момче бавно смъква мъничката си униформа на Хитлерюгенд, една сребърна кама с надпис Blut und Ehre върху нея, затоплена от бялата плът, издрънчава сърдито на пода… един юноша сяда гол зад пианото и засвирва Чимароза; ре-минорът глухо, скръбно, угнетено завитава, призрачно и отчуждено, а камата сякаш трепва, копнееща да се забие нежно в ре-миноровото сърце…
…а старецът гледа от зимните дълбини на своята 1999 г. - мизерното Finale на Просешката опера, наречена ХХ в., към животрептящото телце, застанало зад махагоновото туловище на рояла; тъне в невинната му белота, изтъкана от цветисти полифонии, разслаблен от паркопан, амантадин и ефедрин, вдишва ароматите на етер, спирт и антенол и все повече замира в своето любимо visio на пеещата детска голота…
“Sehnsucht” – хлипа мъжествено Тил Линдеман.
VІ. О, Кристоф, ти, малка молекула леворфанол в мътнотата на ликвора ми;
Ти, страстно ухание на неземен афион в полята на сърцето ми;
Ти, мой тайнствен рецептор на някой незнаен сигма-лиганд;
Ти, нежно стръкче мандрагора в хербария на изтеклите ми дни;
Ти, малък инхибитор на риданията ми;
Ти, допаминов водопад, облял острите скали на безумието ми;
Ти, делирогенен поток на радостта ми;
Ти, еритроксилон незнаен, зареял взора ми в неистова зеленина;
Ти, леко псилоцибиново изваяние в лапидариума на скръбта ми;
Ти, хиосцинова премала, легнала в негата на ума ми;
Ти, пеганум див, избуял в мрачните лабиринти на ретросплениалния ми кортекс;
Ти, меко кетаминово одеяние на старческите ми голотии;
Ти, последна ми опиопанова еуфория;
Ти, печална лофофора, поникнала в ангелски стъпки;
Ти, крехко мое серотонин-ергично мечтание в притомата на огнени безсъници…;
Радвай ме!;
“Gibt mir deine Hand und
Spiel mit mir…”
VІІ. О, Кристоф-Спиноза, и сега в горчивината на пелина чувам гласчето ти, как чувственозвънко трепти и възбудено диша:
“Колкото повече съвършенства притежава всяко нещо, толкова повече действа и толкова по-малко страда, и, обратното, колкото повече действа, толкова то е по-съвършено…”
“Всичко, което душата познава от гледище на вечността, познава го не от това, че схваща настоящото действително съществуване на тялото, но от това, че схваща същността на тялото от гледище на вечността…”;
и целувам тялото, способно на много неща, що има душа, чиято най-голяма част е вечна… И ще целувам, дорде не се възправи твоят Хитлер срещу нас и викне:
“Според присъдата на ангелите и по решението на мъдреците, ние отлъчваме, отблъскваме и проклинаме Кристоф де Спиноза със съизволението на Бога и тази света Арийска раса и пред лицето на Свещените свитъци – Mein Kampf и всички новели, които са в нея написани: като с отлъчването, с което Кошуа отлъчил Йерихон, с проклятието, с което Елиша прокълнал децата, и с всички проклятия, които се намират в Книгата на Закона. Да бъде той проклет денем и да бъде проклет нощем! Да бъде той проклет когато спи и да бъде проклет когато става от сън! Да бъде той проклет при неговото излизане и да бъде проклет при неговото влизане! Господ да не му прости никога! Той ще изсипе Своя гняв и Своята ярост против този човек, който е натоварен с всичките проклятия, написани в Книгата на Закона. Той ще изтреби неговото име под Небето и ще го отдели за негово злощастие от всички колена на Райха с всички проклятия на Небосвода, които стоят в Книгата на Закона!”
…Но аз ще стана, ще тръгна по Берлин, по улици и по стъгди да търся тогова, когото душата ми люби; търсих го и го не намерих; защото устните на моя възлюбен са по-добри от упойка за коне…
VІІІ. “Нека думите ви бъдат “да, да” и “не, не”, е казано в Евангелието, но лично аз се придържам към малко по-опростен вариант – едно “да” и едно”не” са достатъчни; ако моят съвет представлява някакъв интерес за тебе, то би могъл да се придържаш към същото” – тъй още ще напиша на Теодор, това младо светило на метаетиката в епохата на нейния залез, защото го намирам за премного и пре-краснословен, за разлика от Кристоф, който пък бе тъй мълчалив... Но защо трябваше да говори, когато само диханието му бе достатъчно, за да хвърли в делириум и екстаз ума, сърцето и всичко, дето се наричаше Аз; трябва ли да описвам това лице, имам ли език за такава красота и мога ли да изредя тези съвършенства, щом едва дочитаме Списъка на корабите /”Безсъница и Омир... на корабите списъка прочетох до средата” – О. Манделщам/... Но беше дете и вярваше в това, което според възрастните, трябва – Хитлеровото спасение и царство, които изискваха моята смърт.
Напуснах тази Германия, горчива като търновска бира и се върнах в България, тъй като бях български евреин, което се оказа по-безопасно; после бавно възприех вярата на Онзи, който моят народ разпна. Но преди това, преди това...
ІХ. …И ето, един старец, вкочанен от болестта на Паркинсон и треперещ като на Страшния съд, допива едно горчиво кафе и излиза на разходка в парка – виждам някакви юноши около чешмичката, обвити в смътни индийски благоухания. Устните им бяха гневно пригложени, лицата – пъпчиви и очукани от боксове, та не им обръщам внимание, защото разумът също е чувствен... и сигурно тъкмо това е вдъхновило Баумгартен да създаде своята Gnoseologia minor – естетиката, която понякога наричаме “еротика”, а друг път – “порнография”, зави си за кой от онези два ероса на Платон говорим. Поглеждам ги само и се усмихвам в сърцето си и пак си спомням за Кристоф – юношата, който можеше да бъде разстрелян заедно с мен, но предпочете да бъде разстрелян от руснаците в Берлин ’45-та в името на Хитлеровия бог, като достоен син на своята клета истина. Blut und Ehre, какво да се прави...
Какво още да ви разкажа за него и себе си – най-смешното вече го знаете; само ще се разходя в парка, докато и този есенен ден отлети като тих дим в етера на времето.
“Komm im mein Boot” – дочувам отнякъде протяжен глас.
ОТЛАГАНЕ НА ЗАСПИВАНЕТО ИЛИ
КЪРВАВАТА МОНОДИЯ НА СЪРЦЕТО
I. Фелдшерът заля раните ни с колодиум, въведе на всички ни по един хлоразин и ние заспахме; само на онези в изолатора не сложи нищо, защото преди малко един от тях, крещейки името на Протей, египетския бог, си извади с ръка окото и замери с него нашия фелдшер; тогава на всички в тоя изолатор дадоха големи транквилизатори и те също заспаха. Само фелдшерът отлагаше заспиването си, макар да бе дълбока нощ, защото почти всички ние горяхме от висока температура заради халоперидола; и той будуваше отвреме-навреме, та да ни дава антипиретици...
Моите ближни в изолатора наистина закъсаха много, най-вече заради една песен, която един от тях съчини; викахме му Хермес Тримогъщия или просто - Машаллата, защото знаеше всичко, макар и най-необходимото да му убягваше.
А неговата песен бе посветена на сатаната, онзи, който отвека смущаваше човеците, за да ги погуби...
“Проте-е-е-е-е-е-ей!” - викаше Екфрон, човекът с това тъй странно, но истинно име; и редеше безкрайни химни и молитви към своя отец - ангела на Нищото и Гордостта, за да се спасим ние, па макар и със спасение, което не можеше да желае никой.
II. През кръвта на времената,,
изпълнена с вятър,
душата пътува към теб.
И пак във дима
от сърцето горящо,
умът ми, пригложен,
се връща назад.
Вгорчен от пенлива утеха,
аз тихо пристигам в дома...
от всичко отронен,
пътувам към древното ложе
на твоя изконен,
далечен и приказен ад.
. . . . . . . . . . . .
III. Това бе песента, това бе всичко.
Аз, Саллос, плачех в съня си и за мен, като че ли, не можеше да се направи повече нищо, но фелдшерът ми инжектира метамизол заради температурата; ще взема да ви разкажа каквото знам за него.
IV. “Аз, като фелдшер, най-ценя свободата от ценности, а от това по някакъв тайнствен начин следва, че не мога да бъда нито свободен, нито ценен докрай, ами я да взема да си направя някоя приятна анестезия, по-добре” - мислеше си той, докато си правеше една голяма кетаминова инжекция в своята вена, широка като Босфора; той беше безсмъртен, роден по времето на Седемдесетте тълковници в Александрия; познаваше повечето от тях лично и бе научил наистина много от тях; освен това, бе голям приятел на Христос, Тримата влъхви и много, много хиляди човеци, починали отдавна, но Ахасфер, скитникът-евреин, бродещ незнайно къде в този миг, също бе от хората, които обичаше от дълбините на фелдшерското си сърце...
V. ...”Изтекоха няколко кръга време” /Хармс/, упойката премина, заедно с тъмната и донякъде жестока нощ; тогава той се надигна, взе една много голяма спринцовка и я напълни докрай с омнопон; после мина покрай всички нас и го раздели по равно, бавно и сигурно въвеждайки го в телата ни...
Смъртта ни беше безболезнена и приятна, но сигурно щеше да му струва почти всичко, което, обаче, нямаше абсолютно никакво значение в онзи миг.
ПЕСЕНТА НА МЮЕЗИНА ИЛИ
ОПИТОМЯВАНЕ НА СЪРЦЕТО
Един човек избяга в Афганистан; избяга, защото Европа, тази стара учителка по хармония го угнетяваше със своята добре темперирана толерантност, с либералните закони, които не зачитаха нищо, освен бляскавата и строга демокрация, която тиранично и властно диктуваше всичко.
А в печалния Афганистан бе друго. Там властта принадлежеше на учениците – така се наричаха самите те, и, в буйни пламъци обгърнати, сърцата им трептяха от любов към Исляма – управляваше ги един човек, дошъл от сърцето на Мюсюлманската вяра – Саудитска Арабия; петдесетина годишен мъж с благо излъчване на старец, винаги тъжно и загадъчно усмихнат; имаше дълга и прошарена брада и излъчване на кротост, но автоматът прилягаше на мъдрите му и спокойни ръце както длетото – на резбаря или младата цигулка в ръцете на стария лютиер.
Талибаните забраняваха музиката и хвърчилата, да не би в полета си, душата да погине като Икар, но на човека му стигаше пет пъти през деня да слуша песента на мюезина и да гледа птиците – смъртни хвърчила, пуснати от самия Бог. Една от тях бе твърде странна – малка, пепелява, мъдра птица-кукувица; личеше си, че идва отдалеч, далеч някъде на север; пристигаше в късния следобед, кацваше на върха на някое конопено храстче и, с весело чуруликане изпяваше ведрата тема от Етюд №10 – “Революционен” на Шопен; после откъсваше кичеста клонка и политаше обратно към полетата на Скития, където всяка сутрин, зад един прозорец с гъсти решетки, я очакваха трепетно едни заключени хора…
Той дойде тук със своето състояние, защото беше заможен човек и богатството му можеше да помогне на мнозина от нищите афганци – Афганистан беше една бедна страна; но хашишът пък бе повече, отколкото навсякъде другаде, та мизерията и бедността мълчаха, притиснати от печалната еуфория на афганския хашиш.
ІІ. Той слушаше широките гласове от минаретата, които в приказни пущунски разпеви зовяха и зовяха вярващите да се стичат в храмовете и на някакъв омаен език да молят и възхваляват своя Бог; като християнин той не можеше да се моли с тях и в джамиите не влизаше, но всякога от очите му се стичаха сълзи, като капчици опиум от две порязани назрели маковици, щом чуеше тази песен; и тези сълзи неговите братя талибани никога не разбраха – той плачеше по онзи образ, който благославя от иконите но Пантократора, по музиката на Чимароза, която децата на Европа свиреха някъде далече, далече; плачеше с риданията на самия арабски език, на който разбираше само това, което не може да остане неразбрано – ил-иляха-ил-Аллах; плачеше понякога, по своя изконен Константинопол, спомняйки си онази 943 г., как Фотий, светият патриарх потопи корабите на Игор само с пречистата Богородична риза, потопена в морските води…, плачеше по своя Втори Константинопол, когато друг патриарх, през размирната 1393 благославяше един народ, на път към своето незнайно изгнание…
Много бяха тъжни тия песни, много спомняха за всичко, що душата не е и видяла, много говореха за това, което не е изречимо; изказваха докрай онова, което беше незнайно.
ІІІ. Талибаните, обаче, съществуваха от стихийната благодат на едно-единствено отрицание, на един неистов апофазис, който изключваше абсолютно всичко, включително себе си, затова те си отидоха и се скриха в планините. Това, вероятно, бе тяхната аскеза – жестока, безсмислена и стихийна, но единствено възможна като изход.
Тогава човекът стана и се вдигна към Холандия, където, слава Богу, хашишът, също беше бол.
ПРИКАЗКА ЗА ЖИТНОТО ЗЪРНО ИЛИ
ОБЕЗСМЪРТЯВАНЕ НА СЪРЦЕТО
І. Смъртта вече пристъпваше тихо, но смело в стаята. Баба Мария усещаше смиреното и, но твърдо присъствие; беше склопила очи и благообразно скръстила съсухрени ръце на гърдите си. Близките сподавяха своите сълзи, но отвреме-навреме някое и друго подсмърчане смущаваше тържествения покой на тези и последни мигове. “Май ни остави…” – каза един от тях, когато тя изхърка тихичко като заспиващо коте, но в този момент очите се отвориха и тя тревожно, като събудена от някакъв лош сън, попита: “Какво става в Ирак? Войната започна ли? Боже…” “В Ирак всичко е спокойно” – отговори сина и, ошамолен от скръб, и тогава душата и стана, напусна разкапаното от ректален рак тяло и полетя тихо и бързо като ангелско послание към Багдад, защото макар блага и кротка, тя беше една недоверчива душа и всичко искаше да види сама.
ІІ. Баба Мария от седмици упорито отказваше да пие своя тилидин, защото той, като лош пастрок, отнемаше единствената и утеха, пратена от Самия Творец – страданието, а тя, макар и прехвърлила седемдесетте, бе чувствена като крехка девица и не искаше да позволи някому да и отнеме тази последна болка, изпълнила докрай разпадащата се от метастази, ухаеща вече на ацетон, плът.
ІІІ. Свещеникът пристъпи със запалената кадилница и, макар закъснял, зачете требата при Изход души; уханието на атонски нард и халколибиан се смеси с това на ацетон и екскременти, блъвнати в предпоследния миг от изкуствения анус; после изпълни цялото пространство, което въобще можеше да се изпълни, сетне прехвърли тежкия етер и достигна да Божиите ноздри дори. “Странно, странно, странно”, пееха своята три-странна песен Ангелските гласове.
Бабата бе престанала да се храни, дори последното си причастие не прие, от страх да не го повърне, та душата и бе изнемощяла, когато тръгна към онова Двуречие, що бе изконен дом за всички души, но имаше цели четиридесет дни за своето последно земно странстване, та нямаше как да не стигне навреме.
ІV. Бе късна и студена зима, но тя, душата, се облече съвсем леко в една сърдечна молитва и пое към топлия Ирак, за да го види. Минавайки през Йерусалим, тя се поспря за миг при последната отломка от Соломоновия храм, усмихна се горчиво и продължи…
…Бе 16.ХІІ., рождения ден на Бетовен, големия епистемолог на сърцето, който се радваше някъде в своята Небесна Виена и чакаше да срещне душата на баба Мария.
ФАУСТ ФОН САЛЛОС ИЛИ
НЕЗНАЙНИЯТ ЗЛАК НА СЪРЦЕТО
Съществува някакъв неръкотворен опиум, има един незнаен наркотик, дето, опивайки, пре-отрезвява; който възвръща ума там, където му е мястото – в сърцето, що е по-умно от ума; Бог теши с него повече, отколкото с всяка трева или гъба; ония, дето са го опитвали поне веднъж, не искат повече нищо да опитват; понякога им се иска да станат тихи вечерни светлини, що светят, макар едва-едва, в огнения мрак на някакви неизповедими и невнятни бездни, тайнствени и дълбоки, утринни и извечни, тъмни и сияйни, странни и познати, чужди и любими, милостни и страшни... Иска им се всичките си ближни да потопят в една плерома на наркозата, в която всяка страст, що угнетява душата, се изличава като ръкописанията на вятъра върху мъглата; затова непрестанно Му викат: “Во имя Твое помилуй нас”.
Това е историята на едно вещество; такава, каквато я чух от псалта на една селска църква; дали това вещество, в действителност съществува, не знам, но всичко, което завършва на “-ство” или “-ост”, учи философията, не може да не е по някакъв начин и биващо; това е и историята на едни хора, които не познавам, не знам нищо за тяхната възраст и дали са живи някъде в този момент, не знам, дори, дали те са се раждали изобщо някога; възможно е само фантазми в ума на тоя псалт да са те, видения на един човек, дето едва напълва кандилата с елей, без да го разлее, а разказва за тайнствени субстанции, заченати в сърцето на някаква странна химия и родени от собствените му ръце; аз самият се чувствам безсилен да разкажа онова, което чух от него, затова ще го предам така, както го и чух, доколкото, разбира се, юношеската ми и неукрепнала памет е вярна на моя ум; беше мъчително жарко лято; плътта непрестанно жадуваше бира и мастика, скрита някъде в оскъдната хладина на шарените орехови сенки в двора на полузапустялата църква, в която вече нямаше кой да служи, само тоя псалт, чужденец, чието име бе Николай, но всички му викаха Саллос, като на руския юродивец, осмял Иван Грозни пред множеството на Москва, само той всеки ден влизаше в храма, носейки бутилка с лампадно масло и два престарели котарака под мишници, запалваше кандилата, пускаше двата мързеливи, но гладни звяра, за да преборят единствените малки и нахални богомолци, останали там – мишките, които тропайки с малките си крачета, сякаш редяха бързо-бързо своите молитвени броеници.
Една късна утрин, когато леността ми бе попила уханието на анасон вече, тръгнах към селската кръчма; по пътя се отбих в аптеката, взех си едно флаконче с лекарство против морска болест, защото ми се стори много подходящо, когато човек се носи по вълните на мастиката, с която се препълва и препълва, а все не прелива сърцето, после се върнах едва-едва по същия нажежен път към църковния двор, погълнах една голяма, но младичка червена мухоморка, понагризана тук-там от някоя усмихната коза, сподирих я с двадесетина таблетки и голяма глътка мастика после морно приседнах под ореха; след малко Саллос, псалтът без възраст дойде при мен, извади мърляво парче памук и започна да суче фитили за кандилата. “Mein Herz brennt” – спомних си аз любим стих от една известна песничка из Новия минезанг, пята от яростните майстерзингери, наречени “Rammstein”, представих си сърцето му като едно кандило, което потрепва в синкопирания ритъм на човешки пулс и зачаках да чуя какво ще ми разкаже той на своя развален църковно-славянски. Хапчетата с мухоморка действаха. Саллос започна така:
“Гъба сея, истинно, пресладостна ест; яд ей приятен души; и таблеты, ядимые тобою, тоже радост приносят; сердце любит ошеломляти ся и душа хочет и исчет опияняти ся мастикою да анасона; Господ сотворил, ради нас, мы кушаем. А не лепо ли ны будет нерукотворными наркотиками Божии потрясати ся нам?..”
Този странен и юродив език аз едва разбирах, а може би и за вас, мои читатели, той е труден; затова продължавам, отнемайки, виждам, от пищните цветове на разказа му, избуяли като макове, с вярата, че разбираемото е и разумно; слушайте нататък.
“... Тъй си мислехме, в суетата си, с моите приятели; бяхме приготвили первитин от ефетонин, за ободряване на ума, защото действа по-продължително и е по-приятен, а и нямахме какво друго да правим, добавихме към него опиум и кетамин и решихме да го опитаме; бе загадъчна смес от смисли, които едва възприехме; ако не бяхме взели антиеметици, сигурно щяхме да повърнем и сърцата си, но, общо взето, бе повече от приятно. Загледах се за миг в лицата на моите приятели, в бодро унесените им очи и там прочетох Идеята; може би само така ми се струва, всъщност; може би съм я видял в собствения си поглед, смътно отразен в техните, но няма значение, първият от нас, който почувства, че може да говори, отвори след малко устата си, за да я изкаже, но аз го възпрях – изказаното е неясно, смътно, тъмно и безвидно; мисълта е пеперуда, която думите превръщат в гъсеница, щом я изречеш... След час, щом действието на опиума и кетамина позатихна, си въведохме един от алкалоидите на Peganum harmala, гробищникът, дето виждаш ей там; вещество, което някъде се нарича телепатин – сами се бяхме научили да го извличаме, макар и в нечист вид, но все пак – достатъчно концентрирано, после задишахме от уханието на същото онова лепило, с тубичките от което ти тъй често замърсяваш двора на църквата. Тогава умовете ни започнаха да беседват. Моят прошепна: “Сигурни ли сте? Много е опасно това дело – Онзи, дето твори и въздава, според мярата на сърцата, едва ли би ни позволил да Му откраднем тази формула...” “Не сме ли ние псета и свини, на които не би хвърлил бисера си никой, камо ли Той...” – рече умът на друг от нас. “Да го изискаме или да го вземем сами?” – чудеше се трети.
И тъй, не знаехме какво да правим. Или пък, може би твърде добре знаехме, но се страхувахме и да го помислим – всъщност, искахме да придобием незнайния наркотик, който се взема само с ума; искахме го с плътта си, искахме го похотливо и ревностно и си казвахме с думите на светителя Йоан Дамаскин: “Щом ни едно от тях, плътта и душата, не бе създадено първо, а другото – второ...”, и щом всичко съществуващо е едно, то даденото на ума, сигурно можем да извлечем и синтезираме някак; има безплътна субстанция, която бесовете олимпийски са пиели, преди да пропаднат в Ада, и сигурно още им дава сили тя да пребъдват, па макар и в мрак.” Тъкмо тази субстанция искахме да придобием в нашата лаборатория; нямаше значение колко нечиста щяхме да я получим и колко отровна щеше да е тя – по-голяма отрова от тогавашната ни гордост, и до днес не знам. Побеседваха умовете още малко, но все повече за това как да постигнем онова, що ни бе хрумнало, а дали въобще биваше да помисляме да ни хрумне тъкмо това; не ни занимаваше; сега въпросът бе - откъде да започнем. Ние трябваше да придобием Дрогата на дрогите, същността на едно надсъщностно опиянение, субстанция, що е не-подлежаща, тяло, дето не бива протяжно, мисъл, дето не бива мислима, знание, дето е непородено и никой не носи, природа, дето е не-природена; безименно действие, име що действа - откъде да започнем? – един викаше – “От тропановата група, от ония тайнствени производни на кондензираната система от пиролидиново и пиперидиново ядро, що пораждат делириум и светли еуфории!” “От фенилалкиламините; от анхалина, мескалина и халостахина, които носят радостни видения и огнени метаморфози!” – страстно скандираше друг; “От онзи аморфен ефедрин, наречен моригинин, от катинона и катина, дето сладостно възражсдат падналите сърца!” – смело надвикваше третият всички...”
Морфин, тебаин, хероин... Мускарин, хиосциамин, атропин, псилоцибин... Триптамини... Хармалин... Имена, които опиват; възвръщайки Тук, отнасят Далече – Саллос продължи да разказва на своя странен език, дето все повече заприличваше на прававилонски – и как нямаше да е така – кой знае как е на църковно-славянски “апонейрин” или “L-фенил-метил-амино-метил-карбинол”?
Историята бе дълга и протяжна, но стихийна и екстатична; бе вечна, макар да е траела само четиридесетина дни – колкото един Велик пост; за да я разкажа, обаче, сигурно ще ми трябва много повече, а виждам, че кристалите в мастиката ми вече се стопяват, докато бирата ми се е стоплила съвсем – летейки шеметно към края на моя разказ, замаян, не виждам вече никакви разчетими формули и смисли; и всички онези имена на алкалоиди и медикаменти, и незнайни за мен, Теодор, простия вечен студент, имена, звучат като истеричните плясъци на отдалечаващи се уплашени криле; за свършек само ще добавя – онзи Номинон – чудната база, която Саллос и неговите приятели бяха открили или извлекли, за която се оказало, че може да съществува само безкрайно малко време, след своя синтез, всъщност имала мощно, но необратимо действие – ония, които са я опитали веднъж, после стават други хора, живеещи в друго време и на друго място – така бе и със Саллос – умен и симпатичен юродивец, който, понякога, поклащайки пръст, казваше: “Само за плодовете на дървото, що е посред Рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете...”
ЛОГИКО-МАТЕМАТИЧЕСКИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЧЕРНОТО КОТАРАЧЕ ИЛИ
АБСОЛЮТНИЯТ МАКСИМУМ НА СЪРЦЕТО
...И днем, и ночью кот ученный
Все ходит по цепи кругом.
Идет направо – песнь заводит,
Налево – сказку говорит…
Пушкин
І. Имаше една клиника в Скития; клиника за алиенирани, да не кажа – катастрофирали тук-там, хора; близо край нея растяха три тилетаминови палми, посадени преди повече от две хилядолетия от някакъв скитник; той поради дара на смирението си бил лишен от казънта на смъртта; но поради недъга на съмнението си бил лишен и от нейната награда; и тъй като ония, които се съмняват във всичко, нямат друга възможност, освен умовете им вечно да бродят, и този човек бе осъден на същото – самота и сърдечно скиталчество, макар да си имаше и един спътник, свидетел на всичките фатически странствания на този скитнически ум, доксограф на всичките му питания, който ги записва с драскащи лапи върху гладката като мрамор кора на Тилетаминовите палми – бавно, методично, усърдно и постоянно добавяше върху скриптурите нови скриптури, върху йероглифите нови йероглифи, върху еуепията наслагваше като скулптор, потънал в глина, стара колкото света, още цветиста еуепия, върху текста още текст, като камък върху камъка на някой древен градеж, който дори и ръцете на вечността не са достойни да завършат; с неистовство, увлечено към абсурд, със страст, свидетелка на безумие, с порив, доведен до притома. Този доксограф бе едно малко черно котараче, което скитникът бе довел от своята далечна, на почти две хиляди и седемстотин години разстояние, Александрия и сега то живееше заедно с него в тази клиника с Тилетаминовите палми, където той работеше като фелдшер, построена много и много столетия след като той ги бе посадил. …
ІІ. Вечер, след приема на предписаните фармакони, обитателите на Дома, водени от своя Безсмъртен фелдшер, Черното котараче и двама-трима яки санитари, излизаха от отделението на двора и присядаха под вълшебните Тилетаминови палми, за да послушат техните приказки, понякога изляти в пъстри александрини, нали, макар да идеха от небето, все пак земната родина на тези палми си беше Александрия; а понякога – в широки славянски стихове, като в Слово за Игоровия полк или някоя безсравнимо по-древна, ухаеща на най-благородните плесени на Времената, билина; понякога приказките изтичаха като най-пълноводни Платонови диалози, друг път – като в магически-строгото и трактатно Аристотелево слово; понякога прииждаха като с тежките Лукрециеви хекзаметри, друг път се диплеха с широките одеяния на Цицероновата реч; понякога звънтяха безспирно с римите на Саади; понякога се завихряха дори като Кантовите критически вакханалии; понякога се носеха, водени от химническите ветрове на Хегеловата диалктика, а друг път - с някоя нечута и безродна китародия; понякога приказките на Тилетаминовите палми тихо пристигаха с тържествените тъги на Давидовите псалмопения; друг път падаха като тежки и импозантни теологически суми; понякога те биваха нашепвани като Декартови размишления за метода, но друг път гласът на самия Файерабенд анархически отекваше, дрезгаво и могъщо, в короните на тихите палми… В някои хладни есенни вечери, когато измежду гъстите, сочни и мазни, застрашително надвиснали облаци, се провираха оранжеви консолации и печали с последните слънчеви лъчи, като обзет от умствена амбитендентност, вятърът сипеше Абеларовите “Sic et Non”… Понякога в хладната прадиатоника на пролетния дъжд се изливаха всескърбните песнопения на Григорий Нарекаци… Понякога в благата прохлада на летния бриз обитателите на това последно свое прибежище дочуваха акатиста на Сладчайшия Иисус, благооразмерените и леки фигури от стиховете на сириеца св. Евфрем или пък… завъртаха се приказките като кречеталото на Архит от Тарент... или палмовите клони загадъчно шумяха в ритъма на тежката логическа машина на Раймонд Лулий…
ІІІ. Тази вечер палмите бяха решили друго – гаснещият и топъл летен диск на слънчевия залез, по някакъв свой начин им бе внушил, защото топлината и светлината на слънцето, преди всичко внушават и диктуват, а чак след това светят и топлят, едно по-особено повествование; та стихващата небесна жар бе осветила тази странна сцена – двора на една скитска клиника за душевно-болни, с три Тилетаминови палми в него, като за едно по-специално представление; онзи стар и предан скриптор на всички фелдшерови питания за всички Зенонови апории и антиномии Мегарски, та за Ръселовия парадокс чак, на всички приказки и билини на безсмъртните палми – Черното котараче, предвидливо бе наточил нокти и сега с наострени уши, щръкнали мустаци и с по котешки бдителен и напрегнат поглед, сякаш дебне някоя особено рядка и бърза александрийска или картагенска мишка, се готвеше да изпише всеки ред от новия разказ, драскайки в кората на палмите…
ІІІ. “Максимум ще наречем това, от което нищо не може да бъде по-голямо. Ала подобна пълнота е характерна за Единното. Следователно единността, която е още и битийна същност, съвпада с максималността, защото ако тази единност е освободена от всякакво отношение и ограничение в конкретното, ясно е, че като абсолютна максималност няма нищо противоположно на себе си. Така че Абсолютният Максимум е Единното, което е всичко; в него се съдържа всичко, понеже е Максимум, а доколкото няма своя противоположност, заедно с него съвпада и Минимумът, вследствие на което Минимумът също присъства във всички неща…” – започна техния разказ…
ІV. … и до късно в оранжевата лятна нощ ръмеше вълшебният шепот; до късно нежните пръсти на тъмата галеха слуховете с категории напевни: Unum, Concordantia, Infinitas...; до съмване трептяха кордите на мрака: Mensura, Maximitas, Principium...; до утрото звънтяха тихите камбани на Ума: Ignorantia, Inteligentia, Participatio...; до изгрева мъдрите палми скръбно редяха: Alteritas, Alteritas, Alteritas...
V. И в прииждащото детство на деня обитателите на Клиниката се прибраха по стаите си да очакват визитация, та да разкажат на Скрябин, завеждащият-отделение поредната приказка на Тилетаминовите палми…; Безсмъртният фелдшер също се качи в отделението да пие кафе и случайно намери една скриптура, изписана с коптски знаци от ноктите на Черното котараче върху релефните тапети зад креслото във фелдшерската стая: “От Черното котараче, наричано за тържественост и краткост Оксиморфон; принадлежащо към притворите и пъстрите колонади на всички изгорели библиотеки - на тия в Ефес и Александрия; на тая в Киев, разплакала с дима и огньовете си самия Григорий Сковорода, както и на всички и всички опожарени или по какъвто и да било начин приведени към инобитие книгохранилища и библиотеки; което с неистовство и плам; със ярост и страст помни и докрай ще споменава вечно и изконно-топлата им пепел; и тъй, по най-тайнствен начин ще участва в най-тихите, нечути, сънни и несподелими щастия на човеците; от него, до Безсмъртния фелдшер на Клиниката с Тилетаминовите палми, епистола:
На теб, чиято природа носи Образа и Подобието на самия Създател, и чието безсмъртие прибавя към Тях множества още съвършенства; на теб, чиято безсмъртна душа се сподоби да обладава и безсмъртно тяло; на теб, що се удостои, отречен от летална безметежност, до Свършека на Времената да твориш безначална аналгезия за страдащите сърца, отправям своя въпрос и към теб, с моето питане се обръщам – присъни ми се видение и сън ми се видя – светла девица седеше на брега на езеро пресъхнало и с черни и бели сълзи изобилни езерото пълнеше полека – и нека сърцето ти, приучено отдавна тъй да брои дните си, че с мъдрост да се преизпълва, значението да отмери мъдро и на туй послание към моята душа…”
Той се позамисли за миг, после повика /”писи-писи”/ милото зверче, почерпи го с рибка, застана с лице към изток и могъщо се провикна:
“Отговор на Безсмъртния фелдшер към питането на Черното котараче за тълкуването и значението на един негов морфинов сън, отправено с епистола, излята в коптски знаци зад креслото във фелдшерската стая:
Ний, Господарят на покривите и Безсмъртен фелдшер в Клиниката с Тилетаминовите палми, някогашен слуга на Симон Богоприимеца, Велик тълковник на Писанията и Преданията; ний, сегашен скитник по алиенираните умове и разбити сърца, искаме, щото от всички да се знае – ако някому се присъни бледа девица да плаче с черни и бели сълзи на прага на езеро пресъхнало, която с плача си го пълни полека, то той във най-пластични фигури е видял и като в древни притчи и видения му е явено действието на един Закон, което цялата формална логика оживотворява: “От едновременната вярност на две противоположни твърдения следва всичко – всяка истина или неистина води зорите на своето съществуване от едно само противоречие”; и тъй, девицата, както и всяко човешко сърце, е противоречието; сълзите, бели и черни, са истините и неистините, що туй противоречие поражда, а езерото – цялата съвкупност на всички знания, твърдения – истинни, или пък – не; и то пресъхнало е само и единствено, защото трябва да знае сърцето, че дори и да изчезне всяка мисъл, освен една-единствена, със нейната негация, контрадикцията всичко пак ще народи… Желаем също тъй да е безкрайно знайно и добре известно – този Закон изрекоха облажаемите устни и изписа благословимата ръка на Тънкия доктор Йоан Дънс-Скот…”
VІ. … Малко по-късно, след като попълниха лекарствените листи, Скрябин и Безсмъртният фелдшер се размислиха още веднъж над Закона и написаха кратък рапорт до Началника на Клиниката: “Днес, 06.VІІІ., Преображение, след сутрешна визитация в І остро отделение се установи, че Абсолютният максимум, най-добре възпят от кардинал Николай от Куза в неговия трактат “За ученото незнание”, в пълнота се намира и изконно обитава във всяко противоречие; щом то реално поражда всяко възможно съждение, истинно или неистинно, то явно съдържа актуална безкрайност, с името на която може да бъде наричан само той.
Желаем Ви огън и мир.”
ОТСАМ ЗВЕЗДАТА НА ИКАРИЙ ИЛИ
ПАЛИМПСЕСТИ НА СЪРЦЕТО
... И камъка не вземайте –
със него споря…
по Алг. Балтакис
И стана Иаков рано сутринта,взе камъка, който беше си турил за възглавница, постави го паметник и го поля отгоре с елей.
Бит. 28:18
І. …а дъждът капеше в полупразната чаша на един безименен човек и някак любовно се сливаше с горчивината на изстиналото като човешко сърце кафе в нея… “Это просто дожд, а может плачу это я”, припяха разтворените вътре таблетки; Алекси леко плисна кафявата мътилка в лицето на влажния и хладен въздух и тръгна, отмалял, през калта, мека, добра и пошляпваща весело в солените ридания на този тих и зимен, но топъл и нежен, приятелски дъжд… “Ent-frem-dung-Ent-frem-dung” – звънтят капките като тихи и топли дисканти върху тенекиените покриви; “Ent-frem-dung-Ent-frem-dung” – се смеят топящите се шушулки.
Човекът, който нямаше име, се изпълни с горчивината на мандрагора, хиосциамус и атропа, но тъй като душата винаги иска да види в горчивината още горчивина, той закопня и вино – щеше му се да е гъсто и черно, като мастило, с което да изпише палимпсестите и лакуните в омачканите пергаменти на безименното си сърце; жадуваше да е изстискано от нигроносните гроздове на числата, на буквите от някоя древна писменост; копнееше за зрелия цяла вечност, поне, сок от невмите на някой изгубен отдавна, Терпандров манускрипт; ратуваше душата му, за топла, омайна, избистрена мъст, мавропода и буйна като формална причина…
Ent-frem-dung - всички знаят тази европейска дума – нейното значение носи много от горестта на виното, за което жадуваше Алекси, но малцина се вслушват в печалния и звън – той я изпя, заедно с ведро-скръбното белканто на зимния и топъл, дъждовен смях, най-напред в минор, после в мажор, сетне един далечен капчук антифонно я припя в някаква нова ладова модалност.
Такова вино, обаче не съществуваше; за да пиеш от него, трябва да се изкачиш до небесните дълбини, до сферата на Икарий, Дионисовия приятел, пръв получил от дивия бог дарът на виното, и да помолиш самия Икарий да ти налее от него в етерни амфори…
А думата “Entfremdung” продължаваше някак болезнено да сладни като сироп за кашлица върху езика на Алекси; ако не беше безименен като непозната и невидяна земя, то изворите на прекрасното му име сигурно биха отмили тази глуповата и измамна сладост, но той беше безименен като своя единствен смок.
ІІ. …а смокът се беше устроил под един камък в дувара на църквата; беше много хубав, бял и дялан камък, а изглеждаше и доста учен – някакъв латински надпис, като татуировка – майсторска работа, личеше върху лицето му: “По заповед на Божествения цезар Марк Аврелий…” – започваше надписът, а останалото бе изличено – явно, още в древни времена не друг, а самият император-философ бе срещал този камък, бе оценил съвършенствата му и бе наредил мъдро и справедливо: камъкът да стои и пребъдва; и вечно да напомня и значи; затова и да се украси с надпис, а името на Философа да се постави, издялано, там, та да знае цялото бъдеще, а с него и миналото, несмело надничащо изпод Аврелиевото творение, че философите много разбират от камъни.
“Ела, та легни под сърцето ми, пийни от хладината на плътта ми, та да ме благослови душата ти” – каза веднъж камъкът на смока и той остана завинаги да живее под тежките, бели като на девица каменни колене. Сутрин спеше до късно, а щом се случеше да напече, той изпълзяваше от дупката си и поемаше на големи глътки оставеното му от Алекси, клисаря, мляко с коноп или Манагуа, както го наричат по някои краища; това го караше да се чувства прост като алефун, изписан от Божията ръка. Обичаше, дори, да изписва със гъвкавото си тяло тази първа арабска буква и да застава като един жив, макар хладнокръвен алефун в разтворената каменна длан; тъй се превръщаше в малък метален барелеф върху сякаш брадясалото от мъх и лишеи лице на камъка.
Те двамата често спореха – за какво спорят най често един камък, роден и оформен в скрипторните приливи на латинската епиграфика и един смок, весело замаян от мляко и коноп? – за логика, разбира се – двамата редяха безкрайни речитативи за парадокса на материалната импликация и накрая се съгласяваха, че той, всъщност, не е никакъв парадокс – той е една разгърната метафора – при неистинен антецендент импликацията винаги бе истина; неистината раждаше винаги истина, а метафората сочеше как и небитието, дори, можеше да поражда битие; нищото имаше благодатно дадена потенция и енергия, осветено от зарите на чистото битие, що проникват и в сумрака на истинно-несъществуващото, немислимото и невъзможното, да се вечно възражда в съществуване. Възхищаваха се и двамата на това как Законът за тъждеството бе ограничил действието и силата си пред зазиданите двери на небитието и не се простираше върху него, защото ако небитието е небитие, това означаваше, че то все пак е; а небитието никога не е.
Когато логиката замореше умовете, те си спомняха за хармонията на Цензорин, по чиито закони бе устроено Всичкото – съзерцаваха, впрегнали мисъл, сферата на Звездното небе, отстояща на половин тон от тази на Сатурн; вдигаха очи към Юпитер, отстоящ на половин тон от него, вслушваха се в се замечтано в Марс, тържествено стъпил на тоналните си устои на малка секста от Земята…; и замираха в оскъдната прохлада на августовските нощи, в уханието на строгия и темпериран, музически небесен опиум на сферите.
Случваше се и двамата да мълчат премалели от нега по тихия вечерен свет, що възпяваше любимият им химн; щом “Свете тихий” заприиждаше с треперещия глас на Саллос, стария псалт, щом “Господи, возвах к Тебе” запърхаше като млад бухал от старата хралупа на саллосовите устни към пределите на въздуха и по-далеч, истината бързо преминаваше през кръвно-мозъчната бариера на смока и той затрептяваше като малък сребърен монохорд, галейки с благоверните си вибрации леката каменна десница.
Понякога , в началото на Поста, те потъваха в реките Вавилонски, които ги заливаха и заливаха със скръбта на Царя-псалмопевец; тогава мощните гранитни рецептори на камъка разцъфтяваха под действието на словесния морфин, а древната Аврелиева тъга започваше да се носи като лек серен етер, смесвайки се с уханието на тамяна и с протяжните псалмодии; после се вдигаше към небето, търсейки да обладае някой облак, за да напои благодатно никнещите макове.
Така беше, докато селяните не разграбиха храма и Саллос не бе отведен в един дом за алиенирани, наречен “Клиниката с Тилетаминовите палми; иконите и старата утвар постепенно се превърнаха в сувенири по Солунските антиквариати, камъните и керемидите от храма поеха с волски каруци да изграждат нови кошари за селските овце. Десетина яки мъже с мъка натовариха и белия Аврелиев камък на една каруца и бавно го откараха неизвестно къде.
“Какво да правя със сърцето ти, камъче?” – провикна се разтревожен смокът.
“Еби го в гъза” – тихо отрони камъкът.
ІІІ. Един човек с леко подсмърчане поема щипка фенилциклидин и престава да си спомня.
ГОСПОДОРЯТ НА ПОКРИВИТЕ ИЛИ
ТИЛЕТАМИНОВИТЕ ПАЛМИ НА СЪРЦЕТО
Разказват, че когато Симон Богоприимецът се усъмнил в Пророчеството на Исайя “И девата ще зачене”, та тогава му се явил ангел и му открил, че няма да види смърт, дорде не поеме в ръцете си Божия младенец, там бил и слугата, който също видял ангела и също бил удивен; на него пък ангелът дал няколко парченца въглен от огнището и му заръчал да ги посади и полива дорде не израстат от тях дървета, наредил му също да ги пази, докато Божият син не порасне и не дойде да ги обере.
Разказват още, че този човек поел да странства далеч на север, стигнал чак до Скития, тук посадил парченцата въглен, поливал ги усърдно ден след ден в продължение на много столетия, докато от тях не пораснали разкошни палми, които имат вълшебното свойство да отделят омайващ тилетаминов сок, та и до днес който мине от там, ако е чувал това предание, сцепва стъблото на някоя от палмите, облизва лепкавия и сладък сок, та щом се упои с неръкотворния тилетамин се събужда просветлен и изцерен.
После историята стига дотам, че след много години близо до тези палми е построена клиника за душевно болни, а мнозина вярват, че някогашния слуга на Симон Богоприимеца, сега работи там като фелдшер.
І. Имаше някога един безсмъртен фелдшер, вечен като камък в Божия лапидариум; той често говореше с думите на Новалис – свой някакъв стар приятел – “Навярно е изминало много време, докато хората са решили да назоват многообразието предмети, които възприемат със своите сетива, с едно общо име, и по този начин да им се противопоставят…; вярваше, че онова, което го дели и отграничава от Останалото, се намира някъде в препълнените със значения и думи, като с бали макова слама, плевници на човешкия език; ровеше понякога яростно в тях да го търси, взирайки с във всяка сламка; пръстите на ума му почерняваха от лепкавите мироносни смоли; но той, като фелдшер, не вярваше, че в това многообразие от предмети въобще има някакво единство; допускаше, че времето и пространството са вариантни като развитието на безкрайна мелодия; макар и роден по времето на Птолемеите, смяташе, че светът е сътворен преди безкрайно малък миг и ще загине преди да е изтекъл атом време.
ІІ. Щом приключеше със вечерните манипулации и приспеше и най-неспокойните пациенти с малки и големи транквилизатори, със задълбочаването на нощта фелдшерът излизаше понякога от отделението на двора, качваше се на върха на някоя от своите вълшебни тилетаминови палми и започваше да царува над селските покриви. Защото той беше Господарят на покривите и нощем палмата му беше престол.
Той заставаше прав във нейната корона, облечен в зеления и пурпур и се провикваше властно към верните си раби: “Събудете се всички – Балтазар, разсъни се; Мелхиор, отвори очи; Гаспар, надигни се; стани, Таор; Щтромиан, вечно ли ще дремеш; Мангарлор, забди…!”; и покривите се събуждаха бавно, с поскърцване и припукване на разместени керемиди и тежки каменни плочи.
Господарят на покривите бе и техен върховен кантор; щом ги събудеше всички и ги призовеше, даваше с могъщия си фелдшерски тенор тон за Дамаскиновата песен “Коя земна радост е без мъка?...” и покривите запяваха в хор – започваха да пукат старите греди, да кънтят пробитите улуци, да падат изпочупени турски керемиди, а хората вътре спяха своите безметежни сънища, носени на пръстените криле на покривовата песен: “Коя земна радост е без мъка?...” Щом я изпееха, покривите занареждаха заупокойна молитва за селските покойници:
…Милчо
Кирил
Себастиан
Евстати
Константин…
изреждаха стотици и хиляди имена, защото селото бе много старо и покойниците бяха безчет:
…Висарион
Варвара
Рада
Киприан…;
редяха и редяха селските покриви, впрегнали уморените коне на старата си памет като във Федрова колесница, препуснала неистово към нови и нови имена, които смъртта щеше да приобщи към голямото си отворено общество…
ІІІ. Бе към пет часа сутринта, когато фелдшерът престана да царува за тази нощ; той бавно слезе от палмата, заедно с над двехилядигодшната си памет и бодро се качи в отделението; после си направи едно силно кафе и тъкмо се замисли какво да пусне в него, когато на вратата се позвъни, вероятно за някое ранно сутрешно свиждане. Беше Хитлер.
“Мечката се прибра в каютата си” – каза Хитлер.
Милицията си записа.
ХРОНИКИ ПО ЯТРОЛОГИКА ИЛИ
ТОНАЛНИЯТ КИНДЕРРАЙХ НА СЪРЦЕТО
“… Душа, човек може да живее хубаво и да твори, обаче се срива. То е като секвестирането, което после милостивият Господ лекува с мехлеми, превръзки и поставя машинки в сърцето…”
Annonimus
Старшата се завърна от Царството на сенките в необикновено приповдигнато състояние на ума; беше зачервена, трескава и хипертимна, а дългите й прошарени коси, обикновено добре оформени в голям и пищен кок, сега, напоени от струите на подземните ветрове, се вееха, разпилени като останалите бездомни знаци от някой изгорен пергамент; върху обикновено безупречно чистата зелена сестринска туника личаха големи кървави петна – тя обясни, задъхана, че се срещнала Там с един мъртъв Сципионов войн, целия окървавен, вероятно “в яростна битка сразен” /Омир/, та той и връчил една прашна книга и я прегърнал топло за сбогом, и тия петна били от неговата кръв… Старшата се свлече, уморена на креслото във фелдшерската стая да отдъхне, изпи наекс един бокал с лавандулов спирт и подаде с донякъде рязък жест книгата на озадачения фелдшер. На корицата с красиви латински букви бе написано: JATROLOGICAE LIBRI XII; фелдшерът събра в тънка линия праха от нея и с едно само всмръкване, го пое всичкия; явно, беше салвинорин – книгата започваше добре…; той знаеше, че в Долната земя и Царство на сенките веят силни салвиноринови ветрове, които често се завръщат в нашата Скития – отечество любезно за всички ветрове, за да посеят с финия прашец още копнеж при избуелия копнеж…
Той разтвори книгата; очакваше, че ще е на латински, заради латинското заглавие, а и заради Сипионовия войн, който я бе пратил; но и не остана особено изненадан, когато скоро откри, че всъщност е написана на един от небесните езици, а тъй като те са разбираеми и внятни за всеки ум, скоро цялото отделение бе събрано в пушалнята да слуша книгата и пуши. Тя започваше тъй:
1. Сигурно съществува лад, разстоянията между съседните степени на който са безкрайно малки, а броят на степените – безкрайно голям.
Доказателство: Лад с безкрайно малки разстояния между съседните си степени може да бъде конструиран на принципа на Зеноновата апория за Ахил и костенурката, той е напълно мислим, но ако той е и съшествуващ, степените му биха били безкрайно много, защото да бяха краен брой, то първият и последен член от реда им, по същество биха съвпадали, тъй като разстоянието между тях също щеше да е безкрайно малко и той, на практика, би съдържал само един единствен тон; и тъй, съществува лад или тонов род, що съдържа безкрайно много елементи с безкрайно малки разстояния между тях, ако те биха били наредени в редица.
2. Лад, който съдържа безкрайно много степени с безкрайно малки разстояния между тях, и който се нарича “Универсален”, е тъждествен с Тишината…
Доказателство: Инфинитезималните разстояния по самото си понятие са лишени от стойности, защото от тяхната определеност, следва аподиктично тяхната измеримост, т. е., те тогава са крайно, а не безкрайно малки; следователно, не е възможно точно отграничение между степените на Универсалния лад, така че той не би могъл да се яви непосредствено нито като гама, нито като акордова каденца, мелодия или въобще като нещо, дето има реални акустически измерения, т. е., той е Тишина; и тъй като тя е Една, този лад е тъждествен с нея…;
…и тези поанти представляваха главното теоретично основание и съдържание на подземната книга, написана на небесен език, книгата по ятрологика – логиката, която цери и лекува – по-нататък следваше практическата и част – задачи за хармонизиране на безкрайнотактови мелодии в Универсалния лад, на безброй гласове; kantus firmus-и, също безкрайни, предложени за инвенционно и цветисто контрапунктиране; акордови каденци, дадени за превод от езика на Универсалния лад на този на екфонетичните ладове и тоналности, защото ясно е, че всичко, що звучи като музика, има някакви предсъщностни основания именно в него – Ладът, който е Тишина, та затуй и се нарича екфонетично, следователно, изпълнено с потенциална безкрайност, като свое същностно съдържимо…
Чете фелдшерът и чете; слушаха и замираха в светлината на неговия тенор любимите пациенти…, а във
… вечерта, сладостно премалели от левомепромазина, питомците на острото отделение легнаха да спят; фелдшерът ходеше по стаите между леглата и гальовно редеше: “… И тъй, мили деца – шепнейки - аз моля ви, не се страхувайте и не плачете – ако А имплицира не-А, то А е лъжа; и тъй, мили деца, радвайте се и се утешете – след това не значи поради това; и тъй, мили деца, нека нищо не гнети съня ви; конюнкцията на едно съждение със неговото отрицание няма да го смути; и тъй, мили деца, никаква тъга да не искри в очите ви – “невъзможно е нещо да се мисли, ако не се мисли всеки път като едно” /Аристотел/; и тъй, мили деца, нека безкрайният квантум на скръбта не цъфти в сърцата с тежки аромати – защото ако е истинна импликацията и е даден андецендентът, истинен е и консеквентът; и тъй мили деца, нека никаква кръв не пролива Морфей във съня ви – щом отрицанието на конюнкцията е дизюнкция на отрицанията; и тъй, мили деца, ако отрицанието на дизюнкцията е конюнкция на отрицанията, нека горчивите ветрове на неотрадата не издуват платната на умните ви кораби; и тъй, мили деца, щом всяко тъждество е двустранна импликация, и щом импликацията е тъждествена с конюнкцията между консеквент и антецендент отречен, то не ще трептят мембраните на горестта в плътта ви; и тъй, мили деца, нека радостта да не гасне – сърцето ми ви всичките доказа като теореми най-изящни; ръката ми ви като пищни формули изписа; и умовете ви безбрежни с квантори безброй за битие белязах…
ІІ. … А през нощта един бездомен човек, който се бе загубил, се оказа пред вратите на Клиниката с Тилтеминовите палми и с мъка, поради разпенената тъмнина, прочете стария готически надпис върху тях; от този миг човекът престана да бъде бездомник, защото, “Kinderreich”, гласеше надписът, а историята на логиката някъде споменава, че в детството, близо при изворите на река Ефедра, всеки има свой дом.
ВИТАЛНАТА ТЪГА НА ТРЕТИЯ РАЙХ ИЛИ
БЯЛАТА КУКУВИЦА НА СЪРЦЕТО
І. Автобусът се клатеше по черния селски път. Фелдшерът седеше на първата седалка, раздрусван постоянно - пътят бе тъй набразден от колесата на селските каруци, тъй неравен и разкривен – и се бе вгледал в окачената над предния прозорец, на видно място, табелка: “Недейте бъзика шофьора през време на вегетация.” Беше стар, син автобус, като онзи, за който пееше Джим Морисън.
“Щом Съществуващото може да бъде делено на действително, възможно, случайно, невъзможно и необходимо, то и чертите от благото лице на Единството в света плахо забледняват… Нима Хаосът… не е пръв йерарх в онова Битие, дето не всичко, що го изпълва, е необходимо или поне възможно…” - мислеше си фелдшерът, малко преди за миг да задряма. После едно ново разтърсване на автобуса в поредна дупка по пътя пак го върна в делничното яве на омачкания друм. Събуждайки се, фелдшерът сякаш се стресна от продължаващото наличие на света, който бе напуснал за миг. Една мисъл болезнено започна да пулсира в стария му хипокамп: “Възможно е да съществува атом, голям колкото целия свят.”
ІІ. Задъхан и бързо, фелдшерът се изкачи по стълбите до острото отделение, после нервно продължи към изолатора; отключи тежката желязна врата и нежно погледна към свилия се в утробна поза Хитлер. “Как си, Хитлерко?” – попита фелдшерът. “Кълна се в кафето на Сципион и в Александровия паркопан се вричам – не ще да вкуси сърцето ми мир, дорде не види отново лицето на малкия Кристоф в класа на свойте синове – о, колко се навъртах край гроба му; как пристъпвах към могилата му; задълго присядах край неговия камък; късах отчаяно маковете, поникнали на младия гроб; задъхано берях от асперулата, покълнала от плътта му; неистово вдъхвах от юношеството, бликащо из войнишкото гробище и гърдите ми се задавяха с него; слизах нощем от висините на нашия Райх, избуял в омаята на бляновете ми; слизах да плача в съня му; ходех да туптя в сърцето му; ридаех тихо в бялата му голота; сълзи проливах с вкус на момчешки пясък, самотен като бяла кукувица на покрива на ума му; от гноището на Йова заклинах и виках към него…” “Но Хитлерко, Кристоф загина в защитата на Берлин като твое вярно чедо…”
Хитлер, обаче, хлипаше и с гняв и немощ си мислеше за коварния евреин, похитил с хармония и делирианти малкото сърчице… Хитлер плачеше за чедото си и не искаше да се утеши.
ІІІ. Тогава Марс, страшният бог на войната, престана за миг да свири на нямата си клавиатура фугата в до от Ludus tonalis на Хиндемит, надигна се от съседното легло, после извади от главата си, някъде изпод мощния си хипоталамус атома, голям колкото цялата вселена и го поднесе внимателно на тресящия се Фюрер, който го пое с трепет и притихна; фелдшерът пък, се присъедини към подаръка на бога, лъхащ на кръв и стомана, и сипа в Хитлеровата длан няколко таблетки биперидин, защото канониката учи, че той е донякъде показан при леки дистимии…
ПРИ ИЗВОРИТЕ НА РЕКА ЕФЕДРА ИЛИ
БЕЗДОМНАТА ПИРОГНОЗИЯ НА СЪРЦЕТО
“Дълбокия керосин ли търсиш, човече?”
Алекси-Осман, санитар
І. Бездомникът се казваше Пирогнозий или “Огневедецът”, както казват славяните; стоеше пред вратите на Дома, а всевъзпламеняващият Хераклитов логос го пре-облада и изпълни докрай…; този човек бе единствен член на някаква тайнствена и древна футуристична гностическа секта, основана от самия него, която извършваше възлияния с кюмюр и бензин…; доктрината на тази секта имаше доста еклектичен характер – тя се състоеше от митраистични и персийски мотиви и теми, но и мистагогията на Плачещия философ на Йония, заедно с тази на Акрагантския теург Емпедокъл, извечно зовящ към Пирогнозий от пламтящото гърло на Етна, бе също в основите на нейния неясен и пре-смътен уртекст…
… Държаният Екфрон усети веднага мощното му и смутително присъствие пред дверите на Дома, събуди се и с гласа на хиляди стихии неистово викна: “Майсторе, майсторе, душата моя те зове!...”; безсмъртният фелдшер, който се наричаше Хюпнофор, т.е., “Приносителят на сън”, веднага дотича с инжекцията транквилизиращ коктейл, да му върне съня, обаче онзи, вече видимо спокоен, каза със съвсем кротък тон: “Иди, та отвори вратите на придошлия Магистър на Пирогнозията и налей му чаша със стар керосин!; санитарят Алекси-Осман, който току-що се бе самопровъзгласил за Велик Аятоллах на всички птици-присмехулници и обилно бе полял инициацията с в това звание с люта ракия и sirupus ephedrini, сега захвърли излишните каиши за фиксиране на размирието и изтича навън да посрещне новия обитател на Клиниката с Тилетаминовите палми.
ІІ. …Той носеше със себе си всичко, което има – окърпена и прокъсана дреха, обилно напоена с миризми на високооктанови бензини, нафта и мазут; малка акакия със стара пепел от някакъв изгорял град – “Содомска ли е” – любопитно го загледа фелдшерът, опитвайки с върха на езика си възсоления и вкус; “Не, помпейска” – отговори новодошлият, показвайки и другите си две вещи – омърляно перо от бяла кукувица, с което някакъв неизвестен философ, замислено седейки при изворите на река Ефедра, бе написал една книга по ятрологика; и едно малко острие, видимо, за нищо неслужещо; “Това сам го родих, и то излезе из плътта ми – обясни той – четиридесет дни преди да настъпи деветия ден, предшевстващ септемврийските календи, през осемстотин тридесет и втората година от основаването на Града; като се събудих сутринта, се бе показало от кожата над сърцето ми, разрязвайки зърното на две; щом го видях, веднага ми стана ясно какво предстои да се случи – още четиридесет дни и Помпей ще бъде изпепелен… Издърпах го, веднага станах и поех от Къщата на трагическия поет на улица Фортуна, където живеех; хукнах като луд към Некропола при вратите към Стабии по Улицата на Форума да търся Плиний, той обича сутрин из тоя некропол да се разхожда, та да му известя…, но на кръстовището с улица Сопрасанти и тази на Августалите се спрях и поех в обратна посока – първо към храма на Юпитер Капитолийски – “Вседържителю – викнах – злото удържай далече от нас”…; после поех към този на Ларите – “Духове благи – им рекох – на Помпея сърцето пазете от всяка пораза”; после при Светилището на Аполон въззовах: “Боже и наш Светодавче, Ти, който ни с огън даряваш, от огън и дива разруха пази…”; сетне приидох в храма на Венера Помпейска и викнах пред белокаменния и лик: “Многоименна майко, над милия ни пристън бди…”, а имаше при него и една базилика на някакъв незнаен, тогава, за мене, Бог, та коленичих там и тихо заридах пред вратите… Щом намерих Плиний и му разказах какво очаква града, той ми се присмя, заръча ми да пия едно сладко вино, та да се успокоя и щяло да ми мине… После четиридесет дни обикалях из Помпей да разказвам и вещая, но никой не ми вярваше, гледаха ме със съжаление - като луд; и с укор - като лъжец; ако всичкото сладко вино, което ме караха да пия, та да се успокоявам, бях излял в пастта на Везувий, сигурно щеше да стигне да угаси огньовете и…”
“И какво стана после?” – попита фелдшерът. “После се затичах, избягах през северната врата Нола, та тичах, тичах и тичах, дорде не достигнах до тук...” “А през река Ефедра мина ли?” – попита Хюпнофор. “О, не – отвръща Пирогнозий – река Ефедра извира от Страната на Сумрака и Царството на Сенките; тя потича из земята на долния Афганистан и се влива във водите на Лета или Мнемосина…” “Виждам, с географията си доста добре; всичко това, несъмнено, е така, но най-точно казано, река Ефедра извира из малките шепи на детството; тя се излива из миниатюрните длани на младенчеството и се показва като пъстър мишок нейният източник измежду немирните пръстчета на отрочеството; из ситните длани на най-крехкото синовство прелива утрото на нейния поток; и нежното и изворче из топлата им и предсъщностна, и тиха белота по своя път потича; река Ефедра се изнизва из извори на весели очи, изпод одраскани крачета се провира; и смеят се лъчисти, снежнопролетни и радостни води…
ІІІ. После фелдшерът успокои новия храненик на Клиниката, настани го в интензивната стая, приложи му, на първо време, преди да дойде Скрябин, завеждащият, да назначи терапия, само голяма глътка блага микстура на Краснюшкин и зачака; а този път той дойде необикновено рано, далеч преди разсъмване и дори можа да чуе края на поредната приказка на Тилетаминовите палми; този път те разказваха за трагичната смърт на Стария Плиний, загинал в Помпей през 79-та година от Рождеството на Спасителя; поговори с Хюпнофор, а после извика Пирогнозий, защото той още не беше заспивал и се разхождаше в коридора.
“В историята на Вашите бедствия, такава, каквато сте я описали пред фелдшера, аз не улавям наличието на никакви психопатологични находки – замислено се произнесе Скрябин – а и в моментния ви психичен статус, като че ли, не се вижда нищо манифестно и смущаващо, и никакви прицелни или ядрени симптоми, към които да насочим една евентуална терапевтична политика, не са дадени… Разбира се, както и повечето ни пациенти, и Вие, най-вероятно, ще останете тук до Свършека на времената, стига да искате, но си остава въпросът – какво да ви правим?” “Правете това, което законите на Изкуството повеляват” – рече смирено и уморено огневедецът. “Законите на изкуството, ако мога да се изразя по-фигуративно, от безапелативни истини и догмати, като че ли се редуцираха до несигурни теологумени; остана, като че ли само един, който, всъщност, винаги го е имало, но ние го научихме в есенциалния му вид едва в последните години – това е Законът на ап. Павел /І Кор. 6:12/ и Паул Файерабенд, известен като Анархическия Доктор; той гласи: “Всичко е позволено”… Затова, ми е трудно да преценя какво ще направим; да имаше едно само яйце на присмехулна птица… - дългогодишната ни добра практика и множеството опити и изследвания недвусмислено показват, че този, който веднъж е ял такова яйце, обръща взора на своето Аз-съзнание навътре, към пространствата на онова велико das Umgreifende, дето го възпява Ясперс и вижда, макар смътно и издалеч, изворите на реката, за която Ви е разказал, предполагам, фелдшерът, и която и сам знаете; нашите пациенти всичките непрекъснато съзерцават водите и, шурнали от сърцето на Всеобхватното и го цялото притискат с език под небцата си…”
Поговориха още малко Огневедецът и Скрябин, дорде острата изгревна виделина не се вряза в уморените погледи на подпухналите очи…
ІV. … а в бликналата сутрин една малка присмехулна птица, дето носи коноп, влетя през едно отворено прозорче в отделението и снесе дребно петнисто яйце в ракиената чаша на Осман, санитаря.
ПТИЦАТА, КОЯТО НОСИ КОНОП ИЛИ
БОЖЕСТВЕНИТЕ САЛВИИ НА СЪРЦЕТО
"Людие седящии во тме видеша свет велий, и седящим в стране и тени смертней, свет воссия им"
Мат. 4:16
“Ich warte auf dich - am Ende der Nacht...”
“Rammstein”
І. Бавно, съвършено бавно настъпваше краят на нощта. Той идва понякога като детско хвърчило, откъснало се от немирна ръчица, водено от най-буйния вятър, наречен “време”; краят на нощта понякога доплува, тих като риба, голяма, тежка и жадна; той израства из сутрешните молитви на заключените и се надига от черномраморното ложе на мрака; краят на нощта приижда от изток като печален и протяжен макам; той изпълва гърдите ни като благия дим на “Арда” без филтър и се носи с уханието на кафе и спирт от манипулационната: краят на нощта…
ІІ.“…тогава при мене
цели рояци души от покойници скъпи дойдоха –
юноши, млади невести и мъки претеглили старци,
крехки девойки, едва със страдание първо в сърцата,
множество още мъже, смъртоносно от копия медни
в яростни битки сразени, в доспехи, опръскани с кърви.
Множества, те налетяха на рова от всички посоки
с викове необичайни. Изтръпнах от бледа уплаха /Омир/…” – пееше с пиянския си и дрезгав контраалт старшата сестра на своята добре разстроена китара; явно, пак бе слизала в Царството на сенките и сега споделяше впечатления. Младата и колежка Утя-Тютя пък, правеше възлияния с диетиламида на лизергиновата киселина. Алекси, един безименен санитар си посръбваше от своя тъй питателен за сърцето сироп за кашлица. Всички очаквахме Скрябин, завеждащият-отделение да дойде на визитация…
ІІІ. …и тогава влетя тя – птицата, която носи коноп – разцъфнали клончета, донесени из един далечен и безкраен, незнаен и приказен Афганистан, зелени и кичести, уханни като пущунска приказка; не бе като онази, разкошната и вълшебна Синя птица на Метерлинк, а едно простичко хвърковато, но също тъй чудно и омайно; малка, пепелява, мъдра птица-кукувица; влетя в изолатора, наричан още “Пещерата на Платон” и постави поредното клонче върху гърдите на инхибирания; той се надигна тежко и треперейки, започна да свива венец – лека зелена гирлянда; Скрябин влезе в отделението, мрачен, строг и подпухнал и, без дума да каже, се понаведе леко с добре примерен поклон - треперещият пациент постави върху шията му кичестия венец и се сви на леглото си.
ІV. … Скрябин, строгият психойерарх, взе в огромните си като кимвали длани сухия конопен венец и започна бавно да го троши и стрива, а птицата запляска с криле като един мъничък диригент… тогава аз, неистовият хор, наречен “І остро отделение”, се изправих тържествено и могъщо в целия си многогласен ръст и запях една финална акапелна фуга, компонирана в импозантната хроматика на уханието, наречено, “Радост”…
Скрябин стриваше и стриваше; кимвалите от плът безмилостно трептяха и разтрошаваха крехкия и сух гирлянд; после взе от болничния архив партитурата на своята “Поема за екстаза”, написана върху тънки листи с мастило, приготвено от листа на божествена салвия и сини ипомоеи, наряза я на малки листчета и започна да свива цигари…
V. …междувременно, една любопитна душа, запътена към Ирак, кацна на прозореца и се загледа в нас през сладостния облак конопен дим; ноздрите и замърдаха бързо-бързо като на малко зайче, което, сякаш ей-сега се е родило и това му е първата миризма в живота. Веднага я познахме, защото това бе душата на Мария, скитницата-баба, наричана от комшийките на село Ахасфера. С отмерен, но темпераментен канторски жест Скрябин привика душата вътре, да се стопли в мраморния зной на нашата фуга; Бетовен, който я чакаше нервно, наклони глуховатото си, но умно ухо от висините на Небесната Виена, и ние още по-строго, макар вакхически-неистово и страстно, запяхме и викнахме, преодолели пределите на своите треперещи и отчуждени, но огнени и маестозни гласове:
Wir danken Dir, Gott,
wir danken Dir!..
После нахранихме птичето с малка шепичка трихексифенидилови зрънца.
ОТВЪД ПРЕДЕЛИТЕ НА ВЪЗДУХА или
ТЪМНИТЕ ВОДИ НА СЪРЦЕТО
І. Също както и деветте музи, старшата сестра бе дъщеря на Мнемосина, богинята на паметта и познанието; затова, макар да я измъчваше тежък махмурлук, тя трябваше да приведе нас, покойните пациенти от І мъжко отделение на Клиниката с Тилетаминовите палми, през Царството на сенките към вълшебния извор на своята майка, за да пием от него и да си припомнят безсмъртните ни души Цялото Време; да облетят вечните ни духове съществуващото в неговата тоталност; да се върнат оздравелите ни умове и към онова, що е било преди времената; да познаят съществуването в праначалните му дълбини, защото познанието, това е припомняне, учеше Платон, анамнезис, що осветява помраченото в безпаметност невежество на сърцето. Нали нощес фелдшерът, вдъхновен от дълбоката омая на кетамина, ни приспа всичките с омнопон, та сега ни предстоеше дълъг път. Старшата нервно ровеше в спешния шкаф, за да открие най-добрия фармакон, който да и помогне в това странстване; избра дизоцилпин, постави си една щедра доза и с това всички бяхме готови.
Щом дизоцилпинът вля в сърцето на старшата една мъдра страст към завръщане в утробата на истината и познанието, далеч към сърцето на майка Мнемосина, ние, бавно и тежко надигайки се, с припукване на мъртвешки кости, поехме през Царството на сенките; първо се запътихме към Тилетаминовите палми, израснали в самия предел на въздуха; никой, дори безсмъртният фелдшер не бе стигал отвъд тях; щом стигнахме до могъщите им, но крехки стебла, Старшата направи някакъв непонятен жест и ние преминахме една невидима врата, винаги плътно затворена за всичко живо, освен самата нея; тогава , обръщайки се, видяхме целия свят зад себе си, голям колкото базален ганглий; усмихнахме му се и помахахме и поехме напред…
ІІ. …а там растяха безсмъртни трихексифенидилови върби, които колкото повече се възвисяваха, толкова повече свеждаха косите си надолу, в прилив на някакво надсъщностно покаяние; имаше вълшебни декстрометорфанови тополи, застинали в хвалебна оранта; могъщи адренохромови дъбове, шумящи загадъчно в тих тремор; нежни лимонови дръвчета с най-сочни долофинови плодове; пищно бяха разцъфтели мандарини, преливащи от инреверсибилни МАО-инхибитори; крехки брези, преизпълнени с метамфетамин и всякакви адренергични стимуланти; фенилциклидинови кипариси, протегнали нежни зелени пръсти към черното подземно небе, се възвисяваха кротко; палфиумни смирни, страстно прегърнали отвъдните ветрове, разпръскваха тежки смолисти благовония; ливански кедри звънтяха с медни лидолови гласове; оливови фиданки се бяха обкичили с горчиви дитранови маслини; адренолутинови смоковници сякаш приканваха и мамеха шепнешком някой незнаен митар, някой задъхан Закхей, да се покатери в тихите им корони и съзре своята утеха оттам…
ІІІ. Радостни като деца, ние започнахме да берем от вълшебните клонки, да пълним устата си с листа и плодове, да смучем лепкави и благовонни смоли и сокове, та развеселени, продължихме напред. Внезапно, обаче, една яростна жажда се всели в гърлата ни и бързо заслиза по всичките ни кости, обливайки ни в диви огньове; тогава ние се хвърлихме към първата вода, която обезумели, едва съзряхме; бе изворът на Лета, водата на забравата; глухи за уплашените предупредителни викове на Старшата, ние в страстна и жадна премала се гмурнахме цели в тъмната кръв на забравата и незнанието и се потопихме до далечното и дъно.
С годините се превърнахме в упоени от забрава риби-мани, които не знаят и не искат да се върнат обратно, нито да продължат напред; само Старшата, понагласена с дизоцилпин и водка, слиза понякога да ни вика, пеейки от брега протяжни монодии на разстроената си китара.
ЛОКРИЙСКИЯТ ОПИУМ НА ШОНБЕРГ ИЛИ
ЗАПАДНИЯТ ПОЛЮС НА СЪРЦЕТО
І. Когато баба Мария, майка ми, почина, малко преди началото на войната в Ирак, ми остави своята седемдесет и шестгодишна самота да се сгъстява в сърцето ми като подсирено козе мляко и да зрее там през оставащите ми дни; остави ми и едно неначенато шишенце тилидин…; къщата я отстъпих цялата /голяма къща, стара, с широк чардак, вперил потъмнелия орехов поглед на тежките си греди към севера на Скития/ на Теодор, малкото ми братче, та да има и то един течащ покрив, под който да се прислони, щом се върне, ако се върне въобще, от своя измечтан Афганистан, загдето замина, за да избяга от старата европейска несвъртения и саклет, пък и ако си намери някое момиче, за което му е време, да има къде да го сложи да спи; но беше учил доста философия и разбра от нея, че душата е съставена от някакъв горещ вятър, а същността на всеки вятър е такава, че ако не се движи непрестанно, страстно обладал някаква посока, а още по-добре – всичките наведнъж, той просто не е вятър… Та затуй и поде пътищата и хвана Изтока за гривата – избяга към своята обетована Афганска земя… Родина ли си търсеше това момче или пък някакво доброволно изгнание, що ли, не знам, но същият е като майка ни; и тя беше такава скитница – Ахасфера и викаха бабите в селото; ден-два, след като почина, видяхме душата и на един прозорец в острото отделение на болницата, дето съм санитар; кацна там и се заусмихва тайнствено като някоя селска сибила… Викаме и: “Влез, та попей с нас” – в нашата болница много пеем, а тя: “Бързам – вика – към Ирак, та да видя какво става там…” И отлетя. Някакъв намръщен и много рошав човек с червеникава кожа бе показал главата си иззад един облак и трескаво, и с нетърпение я подканяше да бърза, та по-скоро, като приключи мисията си в Ирак, да се качи при него, да я види; не можах да го позная веднага, но като ми каза фелдшерът кой е, веднага го познах – беше Бетовен – същият онзи, който преди много години бе написал един химн, в който се обръщаше към самата Радост и я призоваваше с него да поведе човеците след себе си… Много отчаян е възторгът на този химн – Бетовен, като човек, особено вещ в епистемологията на сърцето, добре е знаел, че то, в своята блажена игноранция, която понякога се проявява като незнание, и то – учено, но понякога – като просто невежество, винаги трудно припознава своята Радост, и затуй и трудно се увлича по нея и поема по стръмната и лествица нагоре; виж надолу по тесните и стъпалца, може като нищо да се спусне човек бърже-бърже…; и мисля, че братчето ми си избра тъкмо тази посока – “по стълбата, водяща към върха, надолу” /Лосев/… Сигурно щеше да разбере скоро, и то не от философските си книги и партитури, че там, дето се намира в дадения миг, и всяко негово тук-и-сега, е един Западен полюс на Земята, и накъдето и да се обърне и тръгне, все е Изток, ама стигне ли дотам, то пак се превръща в Западен полюс, от който избягване няма, и това не може да не е така, щом “Добре темперираното пиано” и “Ludus tonalis” са му в кръвта още преди първия морфин, който всеки човек засуква с майчиното си мляко /в една от медицинските книги на фелдшера прочетох, че в човешката кърма са открити следи от морфин – той сигурно е толкова малко, че вероятно не е действащ, но е достатъчно, за да бъде значещ, но пък щом значи, явно все пак действа, по своему…/
…А копнеж ли някакъв свещен или велика похот тласкаше черната кръв на Бетовен като придошла, мътна и кална река, да бучи и вика: “Freude!”, не знам, и никой не може да каже; но имаме си един пациент, от ’99-та е при нас; почти не говори и не се движи, но когато другите запеят “Към Радостта”, с една усмивка, печална като посърнала есенна трева, той поклаща и завърта глава, после става, обръща се с лице към Берлин, вдига в оранта ръце като юродив патриарх и захваща:
“…ти, Кристоф, тих вятър, отнасящ далече тъгата;
ти, мъдра стихия, прахта ми високо в небето отвяла;
ти, глътчица време, за радост дарено;
ти, златен потир, с утехи препълнен;
пламтящо число и корен единствен
за всички равенства на бликаща тъга;
ти, нега на земята по светлия дъжд;
ти, нард благовонен в старото кадило на скръбта;
ти, лакримариум пъстър, налят със възторжени сълзи;
ти, пространство цъфтящо, обкичено с химни;
ти, безмълвен енкомион, сладостно екнал в сърцето;
ти, фигура вълшебна във омайна реч;
ти, на истинната красота догмат изваян;
ти, звънко име в ангелски език …;
не спирай във съня ми да трептиш…”
Кой е тоя Кристоф, се чудиха дълго всички, а той /Симон се нарича/, никога не е бивал особено щедър на обяснения; малко преди да стане възприемник от Светия купел на Теодор, с когото са доста отдавна приятели, пък неизвестно откога се познават; и малко преди завинаги да акостира в Клиниката, обаче, му разказал историята на своята страст, преживяла цяла една Световна война, незатихваща и нелечима до ден днешен, утрешен и вечен, дори, та я знам и аз…
ІІ. Такива истории в нашето заведение ги имаме много – безкрайни разкази за това, как някой губи най-ценното, което е имал, само за миг – като отчаяната повест на онзи огневедец, дето изгубил своя слънчев Помпей, или вълшебната, но тъжна приказка за един мил и любящ смок, завинаги изгубил своя бял Аврелиев камък, изпод чиято снага е гледал, копнеейки, пеещите сфери на звездното небе; малката, протяжна и печална, като воя на най-самотна вълчица, Одисея на Един руски белогвардеец, поел към емиграцията на своето безбрежно юродство, към закътан малък храм в пределите на Мала Скития, дето, като псалт с мъжествен, но немощен глас, за миг, само, около петдесет – шестдесет години дълъг, е запял: “Господи, возвах к Тебе…”, а после е изгубил и тоя храм; екстатичната, две хиляди и седемстотин години проточена повест на Хюпнофор – фелдшерът, загубил покоя на милостивата смърт; както и скръбния виц за живота на Симон, стария евреин, дето ратува пак да дочуе белосребърния звън на едно момчешко гласче, завинаги стихнало сред строгите картечни рефрени и рими в Берлин ’45 г…; или пък, абсурдната драма на един Фюрер, чиито величествен Райх неудържимо, като вода от очите изтича…; моята собствена повест, в която губя своето име, старата си скитница рождена и една, и малкото братче, за нови отечества и дълбоки изгнания жадно, малката църквица “Всех скорбящих радост”, наречена, що всяка сутрин помитах, и дето я събориха селяните, та да не ги тревожи камбанният и звън, безрадостна повест, в която и аз се прощавам, заедно с Саллос, със белия гранитен камък и любимия радостен смок…
Да, доста поизгубих, но и все нещо ми остана – един Klavierwerk от късния Шонберг, който в момента звучи по радиото, излят в ладове локрийски; защото да говориш додекафонично, означава да говориш в лад без тоналност и наклонение, лад абсолютен, без тоника и доминанти, а такъв е единствено изгубеният локрийски лад…
Остана ми също тъй и едно цяло шишенце тилидин.
ИЗГУБЕНИЯТ АФГАНИСТАН ИЛИ
ИЗГНАНИЯТ ПРЕСТЕР НА СЪРЦЕТО
Човекът Теодор, този вечен студент по философия, теология, медицина, право и какво ли не още; кръщелник на един стар православен евреин, беше, заради хубавия си, макар малко металически бас едно цяло лято държал исона заедно с юродивия псалт Саллос в една полузапустяла селска църква, а след това бе избягал в Афганистан, та да се теши там с пущунските разпеви на мюезините в нетемперираната хроматика и широкото rubato на тамошния хашиш; сега се бе завърнал за малко в родната Скития, на път към една друга обетована земя – Холандия, където пък можеше на живо да се послуша Великият Амстердамски Концертгебаум-оркестер, и пак да се пуши хашиш на воля… Сигурно след няколко само десетилетия този попреминаващ младеж щеше да се превърне в млада холандска пръст, но сега бе в любимия си Втори Константинопол - Търново – град, израсъл в самия предел на Скития, и се канеше за едно кратко, но велико странстване до едно селце, отстоящо на двадесетина километра южно от Града, гдето в една стара клиника за наранени сърца за вечни времена се бяха скрили любими негови хора – брат му, лишен от име санитар в тази клиника и някогашен клисар на разграбената вече селска църква; кръстникът му Симон, за който изглеждаше, че, както и за злополучния му съименник Симон Влъхва, вярата бе някакъв велик, свещен, съкровен и доста горчив цирк, та затуй и бе стигнал дотам; и Николай – сумасброднейша и мила душа на юродивец, наречен с прозвището на именния си светец – Саллос…
…тъй като бе дошла ранна и уханна пролет и чичопеите, на чиито песни все още се крепи софистиката, и които, когато са сигурни, че никой човек не е наблизо и не ги слуша, се упражняват в човешки езици, и сега бяха подхванали своите безкрайни речи:
За течащото навътре в себе си единствено Едно;
За Ума, извечно из недрата му извиращ;
За Числото – зърно умна сол, в морето от пропорции посято;
За разлятото навън във Нищото безкрайно Много;
За всяка точка от пространството – окръжност нулева и кладенец дълбок;
За линиите, съставени от точки; които са най-тъми лабиринти;
За пламтящия триъгълник, от линии изсечен;
За равнините – на веществото одеяния широки;
За пространството, изпълнен кошер с топоси и логос;
За етера – пенливо пиво за всички ветрове;
За содата, селитрата и пясъка – проблеми на Изгнанието вечни /срв. С. Дж. Перс/…
Пееха чичопеите и витийстваха, и посяваха с песните, звънкия шепот и свещените речи хиляди сладостни тишини във все още младото сърце на Теодор; а той бродеше като безроден престер през увеселената гора, береше си ароматна горска лазаркиня, та се увеселяваше и той; пътят бе надлежно асфалтиран, макар и понапукан, та просто трябваше да води до някъде – до селцето, а няколко километра преди него една поутъпкана пътека следваше да се отича от асфалтната кривина към болницата; той скоро я видя и я поде – оттук за има-няма половин час трябваше да е там…; но вървя дълго и дълго, може би часове бяха изтекли, откак хвана тази пътека, която доста добре знаеше – не му бе за първи път да идва на свиждане на своите хора; сумракът бързо показа замисленото си лице с цвят на цигарена пепел, а скоро и нощта заизвива мургавата си снага в печална сарабанда, а клиниката все я нямаше и нямаше…
По едно време пред лицето на момчето се показа измамният образ на Протей, безликия египетски бог, когото бесноватият Екфрон често призоваваше; този път бе обзел вида на пациент, в пижама и болничен халат; “Низвергнат съм, низвергнат съм, низвергнат; тъй както е отхвърлен и пламтящият Серапис; и Юпитер, и Хелиос – потъпкани сме всички; един Незнаен Бог ни всичките срази…” – и разридан, потъна в хистерия… После се престори на мюрмиколеон и нададе зловещ рев, сетне – на хекатонхир, чиито сто гигантски ръце се размахваха като дрипите на старо бостанско плашило, след това – на трагелаф, грифон, василиск и какво ли не още, тичайки безумно и надавайки воеве и всякакви гнусни звуци около него, но явно бе усетил тъй страшната стихия на Христовата кръв, която пребъдваше в тялото на Теодор, та на див ужас подхвърлен от близостта и, не смееше да напакости; превърна се в бала плява и се самозапали. Младежът, който веднага го позна по смътните черти от образа на безличието /”…видим поради безсрамието си, невидим поради лукавството…” – спомни си той думите на светителя Киприан Картагенски/, не остана твърде впечатлен, особено като се вземе предвид, че такива срещи са доста обикновени, когато човек опасе повече горска лазаркиня, отколкото трябва, но тази показваше, че клиниката трябва да е все тук някъде – около това тайнствено място, дето на агората на лудостта се срещат живи и мъртви, нищо чудно да ти се яви я някое египетско, я персийско или Бог знае какво божество…
Повъртя се още малко, докъм среднощ в гората Теодор, добре че си имаше фенер, и тръгна по обратния път към Търново – на сутринта сигурно щеше да си е там, без да е видял любимите човеци; и сигурно нямаше да ги види никога вече, защото просто с времето Клиниката с Тилетаминовите палми постепенно бе станала невидима… Човек можеше да я съзре само от Другата страна, дето се намираше Протката към Царството на Сенките или Долния Афганистан, и то, само ако гледа от него…
ДИВАТА МОРФИНОВА ЯРОСТ НА ЧЕРНОТО КОТАРАЧЕ или
ДРЕВНАТА ВИНА НА СЪРЦЕТО
“…Веднъж дойде едно дете, току що беше пристигнало и той искаше да го учи. То имаше големи тъмни очи с небесносиньо в дъното, с нежността на лилия блестеше кожата му, а къдриците му бяха като лъчисти облачета при падането на нощта. Гласът му пронизваше сърцата ни, с радост бихме му подарили нашите цветя, камъчета, пера и всичко останало. То се усмихваше безкрайно сериозно и в негово присъствие ни ставаше светло на душите. “Някога то отново ще дойде – казва учителят – и ще остане да живее сред нас…”
Новалис
Несъвместими като Аполон и Дафна, Хитлер и един стар евреин, приятел на малките момчета, деляха една стая в Клиниката с тилетаминовите палми и споделяха едно безсъние – фелдшерът им бе дал и на двамата по две таблетки радедорм и им бе инжектирал час-два след това по 30 mg диазепам и все-таки и двамата не заспиваха в тази безбрежна, тиха, зимна и новолунна, но разгърната като атропинов делириум и плътна нощ. Сърцата им бяха като бокали, препълнени с тъмното пиво, наречено инсомния; безсъницата извираше сякаш от самите дълбини на нощта и се вливаше във всяка пора на старите и уморени умове. След като разбраха, че иначе милостивият юноша Хюпнос и тази вечер ще подмине болничната им стая, те си направиха по едно инстантно кафе, разтворено във вода от чешмата – хладка като паратимни сълзи и местна упойка и заговориха:
“Ние имаме един общ камък в едно войнишко гробище, на който, опрели сбръчкани чела, и двамата да поплачем…”
“Кристоф…”
“И всяка прашинка в родното пепелище е застинало име; ние и двамата ровим там за едно от тях…”
“Кристоф...”
“Има дума в Книгата на радостта и утешението, има стих в Поемата на изгнанието и скръбта, които и двамата искаме да прочитаме безкрайно”
“Кристоф…”
“Има килия в пустиножилището на живота, в която и двамата жадуваме тихо да изтлеем…”
“Кристоф…”
“Знам една малка пъстра птица, захвърлена в тесните простори на Битието, която и двамата копнеем пак да уловим…”
“Кристоф…”
“Съществува някъде, в един незнаен храм, познат и свиден лик, дето искаме и двамата да зърнем пак…”
“Кристоф…”
“Написан е изпод ръката на самата красота нечуван химн, що нужно е и двама да запеем…”
“Кристоф…”
“Заспал вулкан ми се присънва, препълнен с съвършенства, той трябва да изригне вътре в нас…”
… А в амбулаторията един безсмъртен кафепиец с фелдшерска мантия и зелена скуфия тъкмо си правеше едно кафе, черно като скитската пръст…
“... Има цвете в градините на желанието, чиито аромат е нужно и за двама ни да вдишваме безкрай…”
“Има лиана в лозята на утешенията, в която искаме да обрастат сърцата ни съвсем…”
“Има сълза в риданията на дъжда, която и двамата искаме пак да се върне в очите ни…”
“… и керемида от едемска глина в покрива на последното ни прибежище, под който искаме и двама да се приютим…”
“… златна нишка във власеницата на горещия вятър, безмилостно жулещ телата…”
“… сребърен звън в грохота на мощни машини за кости…”
“… и малко прозорче в замъка на болката, зареяло взор към морето на древната ни вина…”
… Оттатък в малката фелдшерска стаичка черното котараче на отделението лежеше еутимно свило лапички под брадичката си и мъркаше тихо своя стар и монотонен като бавен млечен поток речитатив; фелдшерът се приближи със спринцовка в ръката, говорейки му ласкаво нещо колкото мило, толкова и неразбираемо и му вля подкожно 1 mg морфин; явно беше забравил в този миг строгото предупреждение на фармакоканониката: “морфинът, инжектиран у котки, предизвиква ярост…”
“... Има в някоя незнайна и безкрайнозначна логика единствен функтор, който в трепетна негация превръща всякаква неистина във истина последна…”
“Знаем в светлата математика на любовта една - единствена имагинерна величина, до която са сходими всичките безкрайни редове…”
“Витае в алгебрата на плача тотален екстремум на всички функции на неизчислима горест…”
“И във физиката на съдбата неуморно бди закон, по силата на който, фотони от любов не спира да излъчва все сърцето…”
“Има консонанс в безбрежната хармония на виталните тъги, в който стихват всички доминанти на самотата ...“
Кожата на младото котараче бързо се изпълни с гняв и ярост като малък черен тъпан, разтърсван от злостния ритъм на дива витална омраза; то съскаше и се хвърляше неистово, драскаше и хапеше, ръмжеше и се стрелваше, накрая жестоко разкъса зелената фелдшерска мантия, украсена с гръцките букви и , като на Философията – утешителка, каквато я е видял Боеций, както и с малкия готически надпис “Krankenhaus”, отляво…
…Редяха дълго монотонния си речитатив двамата старци и в ранното утро заспаха, отмалели от безначалната своя ламентация. С първите плахи почуквания на слънчевите лъчи върху разкривените решетки на прозореца вратата на болничната им стая леко се отвори и безсмъртният фелдшер въведе, хванал за ръка едно дете. “То имаше големи тъмни очи с небесносиньо в дъното, с нежността на лилия блестеше кожата му, а къдриците му бяха като лъчисти облачета при падането на нощта” /Новалис/… Беше Кристоф; той пристъпи тихо към спящите и леко ги целуна по слепоочията – най-напред отца си Хитлер, после и евреина-апостат, прошепна нещо, сетне излезе от Клиниката с тилетаминовите палми и тръгна към тях. Когато вече ги отминаваше, двамата се сепнаха, станаха и трепетно изтичаха навън:
“… Аз те намерих в сърцето на вятъра…”
“… Ръцете ми те взеха от купела на бурята…”
“… Аз грабнах те от пламналите длани на дъжда…”
“… Аз те отнех от утробата на студения въздух…”
“… Аз те извиках от скута на фъртуната…”
“… Призовах те из ръцете на градушката…”
“… Издърпах те от ноздрите на урагана…”
“… Аз те приех от плащаниците на мъглата…”
“… Аз те откъснах от класовете на здрача…”
“… Аз те откраднах от жадните шепи на нощта…”
“… Аз те изведох из дълбоката памет на мрака…”
“… Аз те вдигнах от постелята на меката пепел…”
“… Аз те сричах в текстурата на студените морета…”
“… Аз те прочитах в стихоните на стихията…
“… Изговарях те безкрайно в смътните ухания на тъмна тлен…”
“… Изписвах те с трепереща ръка по кожата на черна мъст…”
“… Аз те изричах в етера на унинието…“
“… Аз те вкусих от адстрингентната отрова на скръбта…”
“… Аз те отпих от чашата на изгнанието…”
... И тъй, един грохнал като древната есен на своя райх, фюрер и един стар евреин, пиян от неистовата аксиоматика на някой далечен Спиноза, зовяха и зовяха към отиващия си юноша, а той вървеше и вървеше, по на запад от залеза; само белосребърната му кама с надпис Blut und Ehre върху нея, падна някъде в полята на Скития и замря в черната им като кафето на безсмъртния фелдшер, пръст. Дивата морфинова ярост на черното котараче бе вече отминала и то пак спеше, леко мъркайки.
