ЗА ИМЕТО НА БОГОЛЮБИВИТЕ
I. ОЙЛЕРОВАТА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СЪРЦЕТО ИЛИ
МРАВУНЯКЪТ НА НЕРАЗРЕШИМОСТТА
„… Виждаш ли, Майданек, например – захванах аз веднъж да му разказвам, като много
исках в своя разказ да обхвана или – посоча поне, всеки жител на Града, защото
за да бъдеш добър търновец, трябва не просто целият Град да те познава, а и ти
да познаваш целия град - Виждаш ли онзи, приведения човек там, с дебелите
диоптри на очилата? Той пише много интересни книги; досега е написал три, но щом
завърши втората, веднага първата я изгори; когато завърши третата, още същия ден
изгори втората. В момента пише четвърта – щом приключи с нея, третата я чака
същата съдба, като на първите две… И тъй, смята това да продължава вечно, защото
една сибила веднъж му откровила, че докато прави това, смъртта ще го
подминава, а той има неистов, есхатологичен страх от нея. Първата му книга се
казва „Критика на Шопенхауеровото учение за четворния корен на Закона за
достатъчно основание” и никой не я е чел; втората е „Приказките на
Прилепа-математик и Птицата-костенурка”; нея, обаче е показвал на двама-трима
близки приятели, един от които познавам, та ми е говорил за нея, и знам, че е
много хубава. Третият му опус е „Последната числова есен на Града”; него
познават поне седем-осем души, които са единодушни, че е много добър, дори и в
сравнение с втория, т.е., като автор, той с всяко следващо произведение, бележи
известен ръст – тенденция, която се надявам да се окаже необратима. На
четвъртата си книга още не е дал окончателно заглавие; по традиция той прави
това накрая, но мисля че се е спрял на „Instantia contradictoria към всички
теореми на огорчението”. Тази книга ще даде да я четат на поне десет-петнадесет
човека, които сигурно ще я оценят високо, по достойнство… И тъй всеки следващ
негов труд ще бива предлаган на все повече читатели, докато един ден авторът не
стане известен на целия град, че и извън него. Вероятно, обаче, тогава той ще се
измори, изчерпи, та ще спре да твори; та в този ден ще го посети старата любяща
леля на всеки от нас – старицата с косата и … дотам…”
„Много е интересен този човек – замисли се Майданек – А кои са Птицата-костенурка
и Прилепът-математик?” „Прилепа го познавам – отговорих – Той е основател на
най-голямата и мощна философска школа на тавана на старата поща, която постулира
безкрайната ограниченост на онтологическата валидност на правилата за извод в
езика и мисленето – Modus ponens, Modus tollens, както и на модусите
ponendo-tollens и tollendo-ponens, а Птицата-костенурка не я знам – тя просто си
живее в реката…”
Това му отговорих, а кога сме се разделили, не си спомням; върти ми се само в
ума какъв ми се присъни, странен сън, наскоро след това - просънвам се във „град
от стари времена”, и там старицата, която във предишната, бях срещнал, нощ, и се жалваше, че някакви лъжовни хора вършат безобразия на гроба и със някаква метла, а после ме замоли за цигара; посрещна ме, усмихната, във староградската аптека, връчи ми дребна таблетка и рече: „За най-далечно минало я запази”.
Когато вече щях да си тръгвам, тя излезе пред аптекарското си гише [„…с мир да
излезем…”], с един малък скалпел отвори гърдите ми, та извади сърцето ми оттам,
очисти го от един голям, изглежда – стар, и грозен съсирек; после го поля обилно
със колодиум и опиева тинктура и го постави на мястото му, като рече: “Wir mussen
wissen. Wir wеrden wissen …”/D. Hilbert/,
… макар и не без опиянението, принесено на сърцата ни с всичките тия детски гласове на прилепите от тавана на старата поща, които понякога, във топлите лятно-есенни вечери, се впускат над града, да преломят блуднеещата му и тъй непълнокръвна, анемична и разслаблена, понякога; горчива, тишина, защото тя нищо не твърди; и ни доказва, ни опровергава; а всеизвестно е, че за съществуването на ума, е необходимо и достатъчно той постоянно да твърди, доказва и опровергава; да засвидетелствува и перманентно утвърждава битието си чрез действие – а всяко осмислено действие на ума е доказателство, опровержение, или поне - твърдение; а по думите на Спиноза, „Колкото повече съвършенства притежава всяко нещо, толкова повече действа и толкова по-малко страда”; та тия малки и иначе, тъй тихи и най-жизнени носители на тишината, с неистовите свои крясъци, перманетно, непрекъснато, рушат я тая тишина с вакхическите си, изящни и колоратурни гласове, що биват съвършена нейна Instsntia contradictoria, та все отхвърлят най-непоклатимите фундаменти и на най-нечуваните, аксиоматични тишини, защото всяко мълчание е непоклатима контрапозиция - (a→ b) ≡ (~b → ~a), а контрапозицията е, всъщност един опростен вариант на Modus tollens, само че конюнкцията между a→ b и ~b, е пропусната, съкратена, бидейки чисто интуитивно, самопонятна, а главната импликация е усилена в еквивалентност; та Modus ponens и Modus tollens отново идват да манифестират, че „от всяка определена причина, по необходимост следва действие…” ; идея, която увлича ума в неистов Aufshwung, копнеж и порив към системност, пълнота, непрекъснатост, възходящо развитие на природата, съизмеримо само с метаморфозите на Абсолютния дух…
Напразно – ако безкрайността от множество причини в потенция - празни, необременени с конкретиката на ставането, бъде вътрешно интегрирана в онто-логическия дискурс, тя се превръща в необходимост, схваната като сума от всички възможности, респ. – в действителност; но действителността е една, а в един неоплатонически прочит на проблема, тя се мисли и като единна; тогава всяка случайно внушена или – натрапена, причинно-следствена, необходима връзка или зависимост, сериозно разклаща съвършената, неподвижна, сферична форма на Битието…
Изобщо, светът, основан на принципите за количествено-качествения и
причинно-следствен динамизъм на своите структури, при това, не без позитивната
инстанция на времето, не е в състояние да удържа принципно Закона за
тъждеството; тук припомняме една програмна мисъл на Боеций: „За всяко съставно
нещо, едно е битието, а друго е самото то.” Така, без съображенията на Ръсел,
ние почти независимо от него, припознаваме идеята за причинност, особено що се
отнася до интуиционисткото нейно определение, като противоречива… И тъй,
правилата за извод като Modus ponens и Modus tollens, като цяло не отразяват
онтологическа валидност; от гледище на структурата, или по-точно – хаоса на
битието, техният статус е на редундантни формално-логически факти, които
евентуално могат да заемат своето стратегическо положение най-вече в сферата на
езика…”
„Езикът ни изрича – рече после Данек – При това, доста фъфлейки с изкуственото си
чене” – когато му разказах съня си…
* * *
Събудих се на една от грубите дървени маси в двора на „ДаДа”; до мен застанали
прави бяха Дионисий и Майданек, Ефедриненото човече, което току-що бе поставило с
малката си ръчица, последния изящен шев върху лявата страна на гърдите ми, та
рече със звънкото си гласче: „Онези и само онези многостени, които могат да се
надуят до сфера, притежават възможността да бъдат разпънати върху равнина, след
премахването на една стена от тях…” Аз, едва си спомням, тревожно попитах: „А
моето сърце, човече, моето сърце притежава ли тази Ойлерова характеристика?”
Двамата се разсмяха искрено и весело, а в този момент се приближи до нас Жорикът
– строгият охранител, който всенощно бдеше да не стават крайни безобразия в
кръчмата; съпровождан бе от Янко – усмихнат и леко залитащ. Свъсен, Георгий
рече: „Нали съм ви казвал, че сърдечните операции и пушенето на коноп, стават
извън заведението?” „Не се вкисвай и не се втилявай, недей да издребняваш,
Жорик! – захвана да го увещава Янко - Машинката за негация и опрощение в сърцето
на Емилиянеца бе повредена, та трябваше нещо да се направи – а къде в законите
на охранителското изкуство пише, че трябва да изоставиш без помощ и подкрепа
човек, на който сърцето е изгубило, пази Боже, способността да отрича и
прощава?”
Дионисий, пък допълни: „И не забравяй, че когато отречеш лъжата, се ражда
истина; докато щом утвърдиш истината, нищо не се ражда…” „Освен пацул,
най-много! – сериозно подхвърли Майданек – Пък и винаги е по-добре да отречеш
истината, отколкото да утвърдиш лъжата."
Аз, обаче бях обезпокоен, дали сърцето ми наистина представлява Ойлеров
многостен, или – не;
…а на раздяла Дионисий рече само: Э(x)[(S(x) → P(x)], което в случая значеше:
„…съществува нейде мраморна чешма…”, и да, наистина, че съществува тази мраморна чешма; във всеки миг един човек стои до нея, отпивайки глътка вода, с която
поглъща таблетка, поел ей-сега…; до нея се стига по тясна пътека с начална точка
– моето сърце; пътеката това е, кривата, на неразрешимостта…
…Това е моят разказ – без глупавите притчи за отминалите времена – приказката ми
за множество от мигове сегашни повествува – а всички знаем, че няма равномощно
множество на множеството от подмножества, които го изграждат – тъй, не всеки
елемент от даден клас, е в съответствие със негов някакъв под-клас; а моята
история се поселява в свойта жива и пластична, но и непротяжна плът, която
времето, простряно като мокри гащи на ограда, на другите истории, по начин
никакъв не дава…
…Имам притча да разказвам, за някакъв странник, що в своята точка безкрайна,
отвека пътува…
…а също и песен една – за Майданек:
„Плътта е бяла - ти видимо си нероден -
от единство и от множество сплавена…;
тоталност чиста блика от очи зелени;
стоиш – система имена - финална, съвършена…
бъди, аз моля те, последен -
в ръцете ти трепти сърцето упоено –
безкраен клас, що включил е и мене…”
…Та ще тръгна към чешмата полека, с начална спирка – своето сърце – и ще
приседна до мравуняка край нея, при човека, поглъщащ всеки миг единствения
свой вълшебен цяр, и дето е написал вече, и изгорил, една препълнена каруца
книжнина, защото знам добре, че мравките от неговия стар мравуняк, ситни, често в
Дворите на мъртвите снизхождат, и оттам донасят, всяка, малка щипка със любим и благ трихексифенидил…
БРОНЗОВИЯТ КНИЖОВНИК или
ФИНАЛНИ БЕЗСЛОВЕСНИ ЮБИЛАЦИИ
… когато кантор Грегор взе, че замина да търси своите нови светове, по-млади от
него самия, скоро подире му замина и д-р Новакович, че да може, ако в тях се
срещат и нови модуси, образи и образци на шизофренното, двамина по-лесно да ги
познаят и опишат, при все, че бе по-ясно и от окото на риба, из дълбините взряна
в лика на небето, че шизофренното бе толкова непознаваемо, колкото и самата
душа, или поне – тъкмо обратното – че ако придобиеш познание за него, то и
природата на душата ще изгуби своята тайнственост за ума.
Надяваха се, обаче, моите герои, ако не познание да намерят, то поне език
някакъв да открият за него; допускаха съвсем убедено, че ако не всякога, то все
пак, в много случаи, самият добър, правилен, чист, ясен, категорален, системен,
прецизен, със своята богата и точна, освободена от амфиболии, произволни и
неясни фигури, семантика; с максимално опростената си аксиоматика, синтагматика,
прагматика и надеждни правила за извод, език, е необходимо и достатъчно условие,
не за явяването, а за самото раждане на познанието; смятаха д-р Новакович и
старият кантор, не, че това, дето е отнякъде дадено за пълно достояние и
притежание на нашата познавателна способност, трябва вече да е част от нея,
преди да намери правилния си езиков израз, а тъкмо напротив – езикът същностно,
онтологически, а и по време, причина и природа, предшестваше познанието; тъй,
както Фихте смята и съвсем определено твърди, че „Коперниканският преврат” на
Кант, трябва да се проведе така, че „съвсем сериозно, а не просто тъй да се
каже, обектът трябва да се постави и определи от познавателната способност, а не
познавателната способност – от обекта”, така те пък настояваха, че мощта да
сътвориш или познаеш нещо – това е, всъщност, мощта да го опишеш – тогава и само
тогава то става различимо като differentia specifica и добива своята
онтологическа ниша, понякога – абсолютно необозрима или безкрайна, ако езикът,
дето привежда нещото към битие, позволява или дори – го изисква и налага.
Най-добре това можеха да обяснят богословите – за тях то биваше тъй ясно, както
и защо Творецът бе забранил на чедата Си да ядат от плодовете за познаване на
добро и зло, които дървото в средата на земния Рай, дава – защото доброто и
злото можеха да се родят най-вече със самата възможност да бъдат познати; и ако
Бог бе доброто, предвечно и като причина на себе си, съществуващо, то злото
дойде в света с възможността да бъде познато, която забраненият плод даваше…
Та тръгнаха двамата да обикалят по цялата каскада от възможни светове, дано чуят
в човешките езици имена, дето съграждат понятия, които още нямаме; захванаха
своя безкраен път, да послушат невижданите птици, дали няма да изпеят някой
израз, който е доказуем, някое построение, дето вън от своята чисто фонетическа
конкретика, може да осемени безличната природа с някое ново значение,
включително – идеално – защото фонетичното е встрани от езиковото, то е
не-същностно по отношение на него; подеха те своя безкраен лов на пеперуди, да
не би с пърхането на крилцата си, те да изкажат някоя важна аксиома в новия
език; тръгнаха двамата, дано срещнат нейде мъх или гъба, дето, докато растат, не
само нечуто музицират своите вегетативни запеви, но в сочния им злак прозрастява
някоя категория, някоя нова лексема се отправя, заедно с носения от ветровете
мицел, да обозначи и роди един идеален тип…
* * *
Седмици вървели бяха те, и далеч извън пределите на Града вече достигнали,
когато все още в пределите му, особено през тихите нощи на Варуша, отекваше
последният им разговор, който Търново можа да дочуе: „Бъди разрушителен,
неистов, стихиен, анархичен, отричащ, екстатичен, бедствен и циничен, мой
докторе, бъди!” – рече канторът. „Защо?” – попита д-р Новакович. „Защото когато
един разрушителен, неистов, стихиен, анархичен, отричащ, екстатичен, бедствен и
циничен дух тръгне да се спасява, той увлича след себе си хиляди” – рече кантор
Грегор.
… А Майданек, това миниатюрно ефедринено човече, което смяташе, че и далеч, далеч,
отвъд и най-необозримия хоризонт – финал на всяка пътека от безчет светлинни
години, отвъд пределите на безкрайния здрач на вселената да идеш, пак рано или
късно ще стигнеш до камък, върху който със златни невми на познат език e вдялан
надпис: ~ (a ^ ~ a); (a v ~ a); (a ≡ a), както и: ~a → a→ a; а щом за миг само
се взреше в скрижалите на собственото си сърце, го виждаше всеки път гъсто
изписано с печалните ноеми, дето безотрадно значат, че твърдението: „…истината е
съответствие, съгласие на мисленето, според дадената прагма”, не е нищо повече
от един възпламенен и светъл еротичен блян на Разума по Битието; че Законът за
изключеното трето, е невалиден за безкрайни множества, а копнежът по съвършената
и пълна саморефлексивност на тъждеството, е треперещ, трескав и винаги неутомим,
ненаситен и безкрай отчаян и нещастен…; и малката му главица добре разбираше, че
най-ефирната и жизнена тъкан на душата – това е самото противоречие; и колкото
по-болезнено е то, толкова по-ярък и мощен сигнал бива за самото нейно безкрайно
актуализиращо се, именно в негацията и страданието, Битие…; също можа да чуе
този им разговор, който пък щеше и да им е последен, преди завръщането, в
случай, че те щяха да се върнат, защото, както казахме, двамата ни герои бяха
тръгнали да търсят не друго, а цял език; а езикът най-добре се търси и намира
само в съвършена мълчина.
…Чу Майданек тия думи, дето сигурно още залитат по кривите калдъръмени Търновски
сокаци, докато стоеше прав пред бронзовия лик на Никола Пиколо, и започна да се
пита, как най-еднозначно може да ги формализира, и на езика на коя логика,
по-красиво щяха да изглеждат те; като далеч не се подлъгваше, че щом канторът
говори в императив, непременно това трябваше да стане със средствата на
деонтичната логика; пък и Дионисий, който досега мълчеше, кротко приседнал в
нозете на паметника, сякаш прочете мисълта му, та най-после заговори: „Няма
как да стане, братчето ми – това е положение изцяло в предметната област на
логиката на сотириологическия гносис, а нейните методи за разрешимост, носят в
самия си фундамент, неформалното и апофатическото начало като първа санкция и
последна инстанция; нека по-добре, послушаме видимо безсловесната и странна
аерофонна юбилация на тромпета, с който ще дойде след малко един човек, за да
изпълни краткия си музически екзерсис пред лицето на Никола Пиколо, защото само
в пропорциите на неговите бронзови черти, белосребърното вибрато на стария
тромпет, започва да означава това, което в мълчаливото дирене на верния език, се
оформя, макар едва-едва, като познаваемо, доколкото е, и въпреки това, че е,
същностно…”
Тогава пред паметника с бавни, но изящни стъпки, постепенно се приближи
Професорът по тромпет.
На рамото му кротко бе кацнал един млад прилеп…
ПРОФЕСОРЪТ ПО ТРОМПЕТ или
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ИВОЛАР
… Майданек стоеше пред бронзовия Никола Пиколо, съвсем недалеч от вратите на „ДаДа” и, заслушан във формалната реч на тромпета, се бе вгледал в миниатюрния
червеникав лик на Марс – неподвижна точка в безкрайната и свита длан на
Търновския нощен, черен фирмамент – един стар, пенсиониран отдавна, професор по
тромпет, пак бе дошъл да посвири на своето любимо място за посвирване.
„Ако един обект е точка, то тя трябва да е неподвижна – помисли си той – Това
без съмнение е строга, спрегната импликация, в смисъла на Дион от Кронос, защото
консеквентът се съдържа в антецедента, а не просто е съвместим и непротиворечив
с него; а тя е винаги безвъпросна истина…, но най-строгата импликация, е между
едно съждение и него самото - p→ p, а това – Стилпон ли смяташе – пък е
неистина, защото нищо не може да се съдържа в себе си, защото тъй би било своя
собствена част, а цялото, което ще съставлява, ще е непълно и накърнено, и
сферата на Битието би се разпаднала; от друга страна, ако натирим строгата
импликация натам, откъдето е излязла, та вземем един неистинен антецедент, сетне
изведем противоречив нему консеквент, следването между тях ще представлява
безукорно истинна материална импликация /която, мислена като строга, ще е не
просто лъжовна, а направо невъзможна…/, а тъй ще сме веднъж завинаги освободени
от идолопоклонството пред всякакви условности и модалности, особено казуални и
темпорални, които съдържателната свързаност и състоятелност налагат; нещо повече
– материалната импликация позволява, тъй като е винаги истина при неистинен
антецедент, да разглеждаме абсолютно всички неистини като еквивалентни – ако и
консеквентът е неистина, импликацията става обратима и симетрична, т.е., тя се
превръща в чисто и откровено тъждество и тъй, при цялото абсолютно необозримо,
актуално безкрайно съдържателно многообразие от константи, с които можем да
заменим двете пропозиционални променливи, фалсфицирани като нули, се оказва,
обаче, че всички неистини казват едно и също нещо, имат една и съща познавателна
стойност, очертават и обозначават един и същ онто-логически „факт” – този на небитието…
…Наистина – продължи да размишлява Майданек, след като глътна раз - два акермана –
ако точката не е неподвижна, тя се превръща в линия.”
… В това време Професорът по тромпет спря да свири своята кантилена, твърде
печална, но безкрайно тържествена, като лика на много пиян залез; сетне бавно,
несръчно и сковано, непохватно – съвсем несъответно на ювелирната, брилянтна,
макар и някак застаряла и задъхваща се, виртуозност – прибра тромпета с цвят на
есенно сребро в куфарчето и заслиза по стълбите зад паметника надолу към реката,
пак съвсем бавно, заради тъмнината, дето ако я нямаше, щеше да покаже печалните
отблясъци на стария копнеж в очите му.
Той беше отдавнашен и най-сърдечен приятел на Дионисий, който някога ми бе
разказвал за него, та знам, че от тежките и плътни дълбини на изпитата ракия,
той, Професорът по тромпет бе споделил един път, че не е от този свят - неговият
Едем - общата ни родина - е всъщност, някаква най-далечна планета, видима само
от Източния полюс на Земята, и то, само с много мощен телескоп, чиито лещи са
шлифовани в дълбока самота, при светлината на същата тази планета.
Преди много, много години, някакъв див и млад, луд и красив партизанин-анархист,
но голям майстор на тромпета, размахвайки като крило, черното знаме с
универсалния квантор, бил покорил и колонизирал тази планета, поселил се на нея,
за да избегне смъртно наказание, и оттогава тя се обитава само от отпаднали,
отлъчени; обидени и отчуждени; изгонени тромпетисти.
„Иволар” се казва – рече Диносий, който явно съвсем неусетно и току-що бе
пристигнал – Неговата планета се казва „Иволар” – Сега завинаги отпътува натам;
водейки се по кривото и колебливо надолнище на реката, той вярва, че тя ще го
заведе или поне ще му покаже път към малката му, родна звезда […]"
… И тази вечер за последно слушахме Професора по тромпет, Човекът от Иволар,
застанал, както много години назад и досега, при паметника на Никола Пиколо, да
свири на изящния си инструмент, чиито бистър, светъл и изкрящ, макар – печален,
тембър, винаги караше тежкия бронз да се сгорещява и трепти като девиче сърце,
когато среща образа на красив младеж.
Той идваше понякога тук, щом неумолимата акустика на тъгата продиктуваше; щом
ставаха необратими уравненията на огорчението и се насъбереше тръпчивият дъх на
самотата в гърдите му, да посвири при строгия паметник, украсен, като всеки
паметник, от нечия даровита и умна ръка с думата „Хуй”
Мракът скри сълзите на Никола Пиколо, а топлият вятър, що внезапно се показа,
заглуши въздишката му.
ЕФЕДРИНЕНОТО ЧОВЕЧЕ ИЛИ
ЗА ГНИДИТЕ НА АПОКАЛИПСИСА
Над Търново звучеше хор; хор вечен, някакъв, и търновски, безсмъртен - от
гласове, безбройни и могъщи, сякаш дълги векове е трупал мощ и сила, и
хилядолетия са зрели, чудните, нечувани и мили тембри; но бяха му момчешки
гласовете, като звън на кедри нежни, и едва - деветгодишни – възрастта финална
на истинската красота… Звънтеше над Града канон – училищен, безкраен, със cantus
firmus, от съвършенствата на гласовете си, омайни, див-възпламенен; безсмъртие и
древност побеляла, ехтяха тихичко, едва-едва; в премала Дионисий, аз и малкия
Майданек, се вслушвахме в звъна на чистата, кристална негова деветолетна бистрота:
…баба меси кур
баба меси кур
баба меси курабийки
да ги носи в гъс
да ги носи в гъс
да ги носи в гъста гора
на Чавдар Войвода
…Просто не вървеше, и да повярваме не искахме, че бе 14.07. – когато ситата
Европа пееше умрелите си марсилези; и от стелещия се радиоактивитет с духа на
Клод Руже-дьо-Лил бумтеше на кисело зеле и изгорял ергот, на кръв и Нови
времена. Дионисий и Майданек седяха срещу мен в двора на ДаДа и се мъчеха да потушат
вонята на Братство, Равенство и Свобода с плътния, но ефирен, посвоему, аромат
на облак и прошлогоден коноп. Дионисий, с присъщия си циничен енциклопедизъм,
спомена, че през оная недалечна, кирлива и потна 1789 г., цялата реколта от
житни култури на Франция е заразена от мораво рогче, а в резултат – населението
било отровено, надрусано и подивяло в нечуван ергоделир; това била най-мощната
материална и действаща, едновременно, причина за Френската революция… Майданек се
усмихна криво, показвайки единия си остър кучешки зъб – това означаваше, че е
съгласен и наясно.
… А бяхме се събрали, за да посрещнем петнадесети юли – денят на блажени
Августин, Ипонийския светител… - ден, който като всяко бъдеще, макар и
най-близко, спокойно можеше и да не дойде, или пък, просто – да ни убегне – тъй
както всяко съждение за бъдещо събитие, е по истинност неопределено, то какво
оставаше за онтологичната определеност или валидност на самото бъдеще?..
… Майданек е миниатюрно същество – мило, нежно и добро, с очи, по-живи от тези на пъстър мишок, а тяхната умираща, кристална, есенна резеда той скриваше едва, и най-свенливо, зад малките си посребрени очилца. Ако беше малко по-бял, щеше да е прозрачен като деня; ако беше малко по-лек, щеше да е хелиев повей; ако беше малко
по-нежен, щеше да е безтелесен; ако беше малко по-красив, щеше да е невидим…;
толкова е чист и благ, сякаш направен не от плът, а от кристален, непримесен,
белоснежен ефедрин – същинско, никъде невиждано, любимо – ефедринено човече…
…Седяхме си в двора на ДаДа, а той не усещаше тягостните вещания на изгорелия
ергот, от които дори запустялата отдавна църква „Свв. Константин и Елена” срещу
нас, сякаш искаше да се скрие или, оставяйки след себе си широка диря от
натрошени тухли и мазилка, да избяга, накъдето и видят очите…
Дионисий заговори за живота на философите, смятайки че всеки от тях, има свой
си, някакъв, вълшебен атрибут, собствено оръжие или емблема, знак, без който не
би могъл да представлява себе си; тъй например, Сократ вечно ще броди, здраво
стиснал своята чаша с отрова; Диоген до Края ще наднича към космоса и хората
изпод капака на своя питос; нито ще заглъхне някога пък, кречеталото на Архит от
Тарент; тъй както Хераклит и днес подхвърля своите ашици заедно с децата на
Ефес; и всякога на Емпедокъл медният сандал, от гърлото на Етна ще изхвръква…; и
Уилиям Окам безспирно ще размахва, застрашително и гневно своя остър и прочут
бръснач; нито вечният, безсмъртен Лампе, ще се спре на крачка подир Кант,
държейки му великия чадър, да ходи; Спиноза и през мъртвите тела на времената, в
лоното Авраамово пак свойте лещи ще шлифова; и Ницше има своя чук в ръката;
Сковорода тигана си ще носи, а Витгенщайн – ръжена, мощен като argumentum ad
baculum…;
А Майданек слушаше с половин ухо, защото намираше за самопонятно всичкото това, и
по-скоро бе наострил слуха си към речитатива на някаква непозната птица, която
скандираше неуморно: “Dann und nur dann, dann und nur dann…” – много и много
пъти – „Тогава и само тогава…”, без и за миг да става ясно, точно какво и само
кога – явно, нейният сърдечно-мъдър пилешки ауфшвунг, бе поревнал по самото
тъждество, каквото и битие да украсяваше то, защото светлината, която разпръсква
Аристотелевото: „Невъзможно е вещо да се мисли, ако не се мисли [всеки път] като
едно”, ставаше все по-бледа и по-рехава, все по-тиха и печална, все по-плаха и
унила, разсипана, ронлива, стърхава, безрадостна, болезнена, горчива и студена…,
тъй като все по-трудно бе последователно да се провежда Законът за Тъждеството в
този аморфен свят с количествените и темпорални негови отношения – нали бе
изграден само от единични реалии, следователно бе толкова хаотичен, че
единствено пространство-времето бе донякъде способно да утвърди някакъв порядък,
чиято жизненост бе съвършено съизмерима с безкрайно малкото, понеже това тъй
крехко време, с това безструктурно пространство, не са нищо повече от форми на
сетивния наглед и необходими априорни условия само за афицирането на предметите,
но не и обективни предпоставки за съществуването им, така че никаква формална
логика не бе в състояние и в най-абстрахиран от конкретиката на наличното, вид,
да опише саморазпадащият се и изконно, постоянно, устремено, сриващ се, наш свят
– и затуй пътувахме всички надалеч, далеч със кораба Тезеев – мръсната и стара
гемия на нетъждеството, та онова, тъй топло някога, във стари времена:
„Невъзможно е нещо да се мисли, ако не се мисли [всеки път] като едно”, сега ни
звучеше като последната приспивна, люлчина песен, припявана фалшиво и хриптящо
през стиснатите зъби на гневна и подивяла майка, миг преди да забие инжекцията с
хлорпромазин или литичен коктейл в телцето на истеризирано ревящото си бебе…
На Майданек скоро поразклати се вниманието към скандиращата птица и той леко,
приятелски ухапа Дионисий, който тъкмо бе си спомнил за кантора, стария Грегор –
философът, въоръжен с диригентска палка, дето тъй отдавна отсъстваше от Града…
… Липсва ми, липсва ми Канторът; след като достигна своето лелеяно частично
съхранение, той стана иноперабилен пациент за търновската психоклиника, а
практиката беше, такива да се изпровождат в едно село близо до Търново, в чиито
покрайнини имаше една известна в миналото клиника – Клиниката с тилетаминовите
палми. Тук лечението не бе тъй активно, но се планираше в една сравнително
по-дългосрочна перспектива – понякога до Свършека на времената, даже; оттам
минаваше канторовият път към новите светове, дето можеше да няма край; в тази
клиника, надявам се, Грегор, старият почти колкото мен, кантор, щеше да се
чувства по-добре и спокоен, но на мен, Емилиянеца, най-киселият и неприятен
дядка на Града, той ми липсва; кой знай дали някога отново ще се случи, щом ме
види, както почти всяка сутрин, допреди известно време, от прозореца на стаята
си, да го отвори с трясък и размах, провиквайки се страховито с думите на самия
Аллах, които Той сам, в най-стари времена, бе откровил на Своите най-просветени
и верни имами и суфии: „Не Ме побират нито Моето небе, нито Моята земя, а Ме
побира сърцето на любящият Ме праведник!..”
О, канторе мой! Наричахме те с името на най-великият архимайстор на
математиката, що създаде Теорията на множествата, та накара самия Хилберт,
разплакан, да скандира: „Никой не може да ни изгони от Рая, който Кантор създаде
за нас!”; и нас, Грегор, никой не може да изгони от безкрайния амбитус на
Хорала, който ти, както Промислителя, в стари времена, открадна за нас!.. Сега,
когато те няма, ми се ще да бях, заедно с всички, които обикна сърцето ми, малка
прашинка баластно вещество на дъното на твоето оранжево стъкло с лауданум; малко
зрънце, взряно в дълбините на Небесната твърд, с разпукващия се отвека и навеки,
един безкраен, никога невиждан, до кръв напъпил изгрев; сричам сега, през
плътните старчески пердета на очите си, твоите трудове по квартова хармония и
прадиатоника, прост като някое от "о"-тата – малки кладенчета най-бистър кевсер,
в неговия надпис: “Dona nobis pacem”…
„Частично съхранение” – това звучи, донякъде, като почти пълна разруха – сякаш
са останали само кухи отломки, жалки руини; частично съхраненият, изглежда е
превърнал приятелите си в безпомощни археолози на свойта непрекъснато убягваща
им, личност с безкрайните и вътрешни колизии, копнежи и страдания сърдечни,
довели до неотменния, в печалната му свръхнеобходимост, неин упадък…
Нищо подобно – частично съхранение има тогава и само тогава, когато е
увековечено и непоклатимо, самото най-същностно и живо, твърдо ядро на нечие
персонално битие; тогава и само тогава, когато е абсолютно, неотменно,
предзададено, необратимо -бъдеще на биването вечно на човека в нерушима цялост и
вътрешен интегритет; самотъждество, системност на неговата каквина -
субстанциална ядка на познанията, дето той е придобил за Абсолютното,
Едно-Единствено-Единно и неизменно, вечно, жизнено, и цяло Свое…; Канторът, може
би, не е изключено да забрави, макар за само миг, „…свойто име, род и потекло…”
/С. Дж. Перс/, но никога нямаше да изгуби от безкрайните, макар тъй тихи и
уютни, вътрешни, интимни, съкровени, хоризонти на свойта ненаситна памет, що е
NaCl, или пък – обердоминанта, каденца плагиална и още ред, безкраен ред, неща…;
това означаваше, че придобил е битие, тъй живо и пластично, за своята седая
памет и трептяща същност, цяла в светлина; такава, каквато я бе видяло, преди
всички мигове, любящото, премъдро, Божие всевиждащо око, от което само туй
убягва, дето за да бъде някакъв предмет на съхранение, не струва, нито жива част
от никаква самопостигаща се реалност или пък умозрим цимент, на търсещата своето
витално и онтологическо опиянение, душа.
… Майданек, между другото, пък, рече: „ Птичко ми малка, с глас като оформен, цифров
елмаз – най-скъпият камък в безкрайния тезаурус на всички умни тембри – безсмъртни
дисканти – можеш ли с красотата му безпределна да доказваш, и твоят разпев
безметежен, що всяко тъждество и битие със гъстите, безброй мелизми и тремола
възхвалява, не е ли куртоазен комплимент, що свежда руптурата на контрадикцията
до цялостта на всичко истинно, що следва от А и Ā?;
Кажете ми, синигери плахи, две тъждествени неща, едно ли нещо са или пък – не?;
Затрептете, славееви гласове – когато две неща като едно се мислят, към едно или
към не-едно умът е устремен?;
И вие, чайки, със своите тъй грозни, но пък – най-категорични гласове,
скандирайте – къде ви корабът Тезеев Води, щом върху мачтите му, кацнете
преуморени – към мислене, към битие или към парадокс и нищо?;
И вие, многолетни гарвани със мъдра траурна осанка, мислите ли всяко нещо, всеки
път като едно?;
О, кукувици, непознали свойте род, потомство, потекло - познавате ли себе си,
като едни и същи – всяка себе си, и едновременно с това – самая-сама ли
представлява всякога една от вас?;
И вие, чичопеи звънки, опиващи със гласове; на пролетта, помътващи най-бистрите,
невидими във своята прозрачност, кристали на начеващия нов живот – кога и само
кога е жизнено, изваяно, най-съразмерно, истинското тъждество, щом във времето
не можем да го мислим?;
Преситени със горестта на дивата буника, кажете ми, косове, защо, когато
утвърждавам тъждество на две неща, или попадам в тавтология безплодна, или – във
контрадикция, която вседоказва?;
Отговорете ми вие, стервятници мъдри, лешта, която късате със клюновете криви,
доколко е тъждествена с оная жива плът, преследвана най-същностно от
всепояждащата смърт – единствен неин tellos и финал?;
И вие ми нещо кажете, скромни врабчета – могат ли две неща да се мислят тъй,
както също-едно; има ли в гората два еднакви листа, ако не – как може два
тъждествени да има, а ако да – как може да са два?... Когато чистата възможност
преходи във действителност или необходимост, лежи ли още върху хладния цимент на
свойто [само]тъждество, кажете ми, гълъби вещи…
Кратко говори още Майданек; за наше общо утешение, със тихия напредък и прилив лек
на вечерта, мирихтежът на тягостните ергомарсилези все повече затихваше, задушен
от летежа на конопен аромат и мириса на облак със най-витална резеда; от
инвенционно и цветисто-полифоничната фактура на безкрайния канон:
Баба меси кур
баба меси кур
баба меси курабийки…
Канторът, заедно с Денят на Августин Блажени, който пожела да освободи паметта на
човеците от своето име, нямаше да дойдат…
II. …и се качихме на Царевец, та застанахме пред дверите на някогашната
Търновска Патриаршия, сега храм, от чиито олтар Людмила Живкова ведро благославя
Града и света, вместо светия патриарх Евтимий. Отсреща ни, на запад, слънцето
мъчително се прощаваше с деня, който тримата бяхме съградили за него от светли
халюцинации, кристална водка и просветено незнание…
Дионисий вдигна ръка, като „в злоба свята” и се провикна към глухия град: „Кои
сте вие, дето нарушихте свещената самота на планините и езерата? Кои сте вие,
дето пърдите в своите жалки обиталища, построени с откраднат най-чист и девствен
силиций? Кои сте вие, дето захранвате хищните си младенци със сперма и бесовска
кръв? Кои сте вие, дето отвличате от благодатния опиум на Господа мой? Кои сте
вие, дето натиряте свините на похотливата си мисъл да грухтят в злачните пасбища
на съня ми? Кои сте вие, дето менструирате живак и сяра в баптистериите на
Божиите храмове? Кои сте вие, дето в гърлата на тихите ветри силом наливате
миризмите на своите туршии? Вие, с тежките си гумени бокали, препълнени от
кучешка урина? Вие, дето продавате плътта на дъщерите си за четина черна и гнили
копита? Вие, дето пасете олово и запивате със етилова жлъч? Вие, дето
ръкоблудствате пред лоното на Авраама? Гниди на Апокалипсиса – ето кои сте вие!
Сетне с гняв ме погледна и нареди да направя евтаназия на всички, та аз
затрептях като хор и оркестър, плътта ми захвана да интонира анатрихизмите на
нашата опера – „Доказателства и опровержения”; и аз превърнах вените си в
органови тръби, безкрайните свои неврони – в най-мощния щрайх, костите – във
дървени и медни аерофони страховити, кожата ми стана като опъната върху безброй
тимпани, а гласовете ми се строиха в редиците на един нечуван, импозантен,
страшен, многогласен хор… От мен струеше музиката, която ние сътворихме, та
нейното fortissimo possibile, осмърти за броени минути целия град, що оголя от човешки
живот като острите кучешки зъби на Майданек…
…но…
Баба меси кур
баба меси кур
баба меси курабийки…
да ги носи в гъс
да ги носи в гъс
да ги носи в гъста гора
на Чавдар войвода
се носеше все още над екзекутирания град.
ВМЕСТО ЕПИЛОГ или
КРЕЧЕТАЛАТА НА БОГОЛЮБИВИТЕ
… с извисяването на нашите гласове, прииждащи сякаш из някъде далеч от нас, се
очертаха в етера на страховития ни разпев, две мъжки фигури; постепенно чертите
им взеха да стават все по-плътни, живи, познаваеми и различими; погледите им пък
захванаха да придобиват проницателност, критичност, строгост, дори – известна
острота; но бяха ликовете им посвоему нежни и фини, почти женствени – дотолкова
те бяха благи, кротки, милостиви и добри…
Явиха се, сякаш, като един двулик, хипостазиран в две лица, Deus ex machina, за
да спаси в предпоследния момент града от нас… или пък – нас от него… Да ги
познаем тутакси, естествено, ние не успяхме; но много скоро пламна в паметта ни
добре познатото им име; та в образите им можахме недвусмислено и докрай
непогрешимо, да прочетем: „Боголюбив”. Единият бе Готлиб Фихте, а другият, пък –
Моцарт, Амадеус-Теофил…
… с тяхното явяване ни стана вече непомерно, съвършено ясно, че кантор Грегор и
д-р Йован Новакович, просто няма да се върнат; че всеки друг свят от цялата
тяхна безкрайна и неизброима каскада /тук Дионисий и Майданек, заедно със Прилепа-математик, в единен глас и сложен унисон, ни биха напомнили, че ако едно множество е безкрайно, от това съвсем не следва, че то е и неизброимо!/, е по-добър от този, нашия,
дето кое в него наистина е наше, собствено и неотменно принадлежащо, само много
умен човек едва-едва може да каже, и то, не без голяма мъчнотия и много дълго, и
сложно мислене…; а може би пък просто системата на Новия език, що бяха тръгнали
да дирят, за описване и познаване на шизофренното в душата и самата душа, се е
оказала тъй необозрима, че нейното усвояване да не представлява дело за някакъв,
какъвто и да е, краен срок време; сигурно много и много хашиш, с безбройни
гимно-софисти и дервиши, ще трябва още те двамина да изпушат; а може би пък се
бе оказало, че тия светове, в които се раждат най-мощните езици, както и тия
езици, дето са тъй мощни, че да пораждат светове, не могат да получат и
най-примитивен, приблизителен, дори – съмнителен – израз на своята импозантна
парадигма, във неформалните основи на нашата родна реч и матерно говорене; то
явно е, по-скоро гърголене, заради своята непоследователност, неточност и, да не
кажа – същностна инконтинентност...; за една равнина от света на Лобачевската
геометрия, напр., няма нищо по-лесно от това, да се моделира в системата на
Евклидовото пространство, в което, от първото нахлуване, като с безчет ръждиви
остриета, на сухия и парещ въздух, в грехките ни гърди, от първото си
изплакване, що продължаваме до старини; се заблуждаваме затрогващо наивно, че
съществуваме и живеем; но и най-елементарните, дори непосредствено-интуитивно
ясните, изрази на Новия език, изглежда, най-опърничаво не позволяват и не щат да
бъдат транспонирани на говора си, който посилата на някаква неясна, недомаслена
традиция, наричаме „естествен”…
…Като мъдри и отговорни мъже, обаче, канторът и д-р Новакович, бяха добре
премислили необходимостта да ги замести някой в нашия град, в това диво и
красиво Търново – иначе бронзовият Никола Пиколо, комуто те го бяха поверили
/както и на Прилепа-математик/, направо щеше да вдигне ръце от него – не е
проста работа да въртиш град, и то – като Търново…; затуй, изглежда, се бяха
примолили на двамината Боголюбци – Готлиб Фихте и Амадеус-Теофил, да се поселят
при нас, та да не оставаме сами – аз, Майданек, Янко, Дионисий, Човекът със дебелите
диоптри и с книгите си изгорени, както и прилепите от тавана на старата поща…
Сега те, двоицата, щяха да ни бъдат кантор и лечител, поне докато непобедимата
поветица и кукувичата прежда, не покриеха всяка, дори и най-миниатюрната,
търновска развалина…
Помълчаха двамата, умно и красиво, като две вечно млади божества; миг ли, или
повече, сетне се спогледаха с една тяхна си, една, и видима само за тях,
палава закачка във влажните си, топли погледи, та извадиха, всеки по едно кречетало от жизнено-бяло сребро, развъртяха ги с все сила, с тих и нежен грохот, та хукнаха
към Бронзовия Книжовник, да го навестят и поздравят.
… Щом стигнаха до стария, пропукан тук-там, вече паметник, Готлиб Фихте и
Моцарт, Амадеус-Теофил, извадиха по една малка синя акакия, препълнена с
най-пъстри топчета – стъклени, седефени, метални… и захванаха за дълги времена
една безкрайна и финална, изключително прецизна и сериозна, виртуозна, особено
оспорвана, със много перипетии, с безброй обрати неочаквани, изпълнена – игра със
тях .
