ЧАСТИЧНО СЪХРАНЕНИЕ
ТВОЯТ ШОПЕН ИЛИ
В ТИЧАНЕ ПОДИР ИЗТИЧАЩАТА НОЩ
I. Д-р Новакович дълго бе ръководил дневния център в Клиниката с тилетаминовите палми. Когато тя, обаче постепенно започна да става невидима, и за амбулаторно лекуваните пациенти взе да става все по-трудно, а накрая – и невъзможно да я намират, дейността на този център бързо затихна, докторът се премести от селцето, близо до което се намираше клиниката, в Търново и започна практика тук.
Някои от пациентите си д-р Йован Новакович предпочиташе да приема в своя кабинет направо под слънцето, в парка под един ливански кедър на бутилка червено вино “Размирно”, по лев и осемдесет бутилката от два литра; бе доста добър препарат, черно и гъсто, доста стипчиво заради многото танин, който съдържаше, и заради това си спечели прозвището Йован Размирни, макар всички да бяха съгласни, че такива хрисими хора като него в днешно време са рядкост…
А този ливански кедър, обаче, нито бе положил Хипократова клетва, нито бе и чувал за Хавайската декларация, та затова при него човек лесно можеше да научи много лични истории, анамнези и съкровени разговори между лекар и пациентите му; достатъчно бе само леко да се понаквасиш с лют и млад спирт-ацетонлия и да вкусиш съвсем малко благ хашиш, за да почнат няколко свраки небесни - бездомни клюкарки, да ти нацвъкат писмената от тоталния наратив на нечия лудост… Защото всяка лудост представлява не просто глобален, а тотален и универсален наратив, тъй тежък в слога и метрума си, поради безкрайната обстоятелственост на своя иначе прост, почти машинен език, че до скования в безпощадната норма ум, той достига фрагментиран и разпилян, тъй отлъчен от извора на своя безначален епос, че в слуха ти се удрят само тежки облаци словесна пепел и парафренен прах...
Веднъж Д-р Новакович седеше цаедно с кантор Грегор, обущаря, по-известен на Града като Мафийката, на пейката под ливанския кедър в парка и те двамата бяха замълчали за кратка, но дълбока секунда. Обущарят тъкмо си поемаше дъх, за да доразкаже своята история, на пръв поглед – повече от скучновата – речта му в последния половин час вървеше за това как и какви, и колко летливи разтворители и с какви слепващи агенти се смесват, за да се получи най-доброто обущарско лепило. Той смяташе, че както истинският лютиер сам приготвя лака за крехките си произведения, тъй и обущарят, ако не е шарлатанин, сам създава лепилото за своите обувки. “То е като кръвта на човека, само дето, колкото е по-живо, толкова е по-твърдо и застинало; кръвта на живия човек все тече, пени се и кипи, а кръвта на здравата обувка не се помества и с капка ни напред, ни назад; то е като семе, създадено нищо да не зачева, а вечно да пази здравината на това, дето е вече родено. Ако искаш да правиш обувки, трябва най-напред да се научиш да правиш лепилото. Майстор, дето отива и си купува готово лепило, не трябва да му дават да прави нищо, освен да кърпи зяпнали пътъци....
II. … но понякога, сред уханията на ацетона, само в помрачение на моето сърце, аз си мисля: “За какво са ми отговорите на твоя полет, щом в своя летеж плувам, носен от вятъра на незнанието; за какво ще ми послужат корените на всички чудни и незнайни уравнения на онзи тайнствен и неистов Хорал, носещ се срещу Сретение над бирената фабрика, дето предадох, щом от тях не ще произрасте никакъв злак, прошумяващ със звуците на този мой единствен приказен Шопен, горестно викнал към мене: „Вдигни ръката си към окото ми; вкуси с върха на пръста си моята тъга; с езика си моята рана едва докосни; и с ноздри вдъхни моята тлен; постави плача ми в своето гърло; налей от смеха си във моята гръд... Положи длан върху рамото ми; и нека със него тя затрепти. Вдъхни от дъха си в лицето ми, съгрей го с негата на твоето сърце. Поръси златоносния прах на гласа си в тъмните притвори на ухото ми… Позволи на косите ми да погалят твоите нозе, та нека моите пръсти отронят глътка словесен нектар, към твоето име в зова...
...и чука на вратата ми в почукването на моя дъжд, докато цъфтят есенни минзухари, еднакво млади на всеки гроб.... а той, облечен в моя студ, е приседнал при низината на прага ми; тихо и уморено манифестира синьо грамофонче: пътникът с последна спирка моя дом е вече застанал пред моята двер. И листите на чинара политат към земята с тих вокализ, колкото едно капване. А под шушулките на моя лед стои някой, дето копнее да влезе при мен... Сякаш есенна птица скандира на неразбираем, но познат език. А скитникът, когото случайно прокудиха заради мен, сега се вслушва зад вратата ми; и в двора ми някой се превива под моя вятър - щурец преде...; а до стената ми се някой притиска, уморен; пред моята порта е застанал болник, дето ми носи цяр”...
. … И тогава д-р Новакович разбра какво всъщност се беше случило: обущарят, за когото логиката казва, че не бива да съди по-високо от обувката, бе превишил, и то със затрогваща скромност, и без сам да подозира, пределите на своето изкуство, и то чак дотам, че всяка алхимия и натурфилософия ставаха пред него за присмех; той си мислеше, че е създал просто едно добро, и което е по-важно – свое лепило за обувки...
... Защото малко помалко хор „Белканто” бе стихнал завинаги и съвсем – един по един замлъкваха за вечни времена мощните баси, заглъхваха, глас след глас лежиерните тенори, дълбоките и пищни алти замираха един след друг в последните каденци на умиращия хор; върхът на хоровата фактура – изящните сопрани, се свличаше постепенно пред очите на отчаяния кантор... Нямаше кой да пее в хора...
...А разказват старите патерици една древна история – на брега на Йордан някога имало манастир със строг устав, що повелявал всяка година, в началото на Поста, монасите да напускат обителта, и да се скитат, всеки сам из безбрежната и безводна пустиня, дорде не настъпи Пасха, когато всички отново се събирали в киновията, та заедно да се напият и заситят с вселенската радост от Възкресението; тъй стана и с хор „Белканто” - пръснаха се певците, всеки сам по необятните полета на смъртта, само дето Пасхата, Великият Възкресен ден нямаше да настъпи никога за да ги събере, и светлата Неделя – малка точка в безкрайната синтагма на скръбта, нямаше да има кой да сложи...
Тогава диригентът, когото познаваха във най-импозантните, богати, пищни и разкошни концертни зали на Европа, се завърна към занаята, дето беше учил в древни младини – обущарския; и Градът бързо го забрави като кантор Грегор, та започна да го нарича просто Мафийката. На какви смутни обстоятелства и дълбоки причини той дължеше това не докрай достолепно прозвище, на нас не ни е съдено да помним, нито речено да знаем... По-важно е да настояваме, ако ще и през сълзи и стиснати зъби да твърдим, че когато времето на нещо изтече, то с това съвсем не свършва и неговата история, както е вярно и тъкмо обратното – има истории, които не се поместват в никакви времена... За съжаление, обаче, това го знаеше само един-единствен човек на този свят – д-р Йован Новакович, защото той и само той можа да отгатне, че лепилото, което бе създал Мафийката, е всъщност Елексир на времето - чрез действието на най-невъобразими инхаланти, които съдържаше, то можеше с мелодиите и метроритмите на Шопен да поражда време в душата – достатъчно бе само канторът да махне плътно затворения капак на кутията и малката работилничка се изпълваше с ухание, по-буйно от стотици люти ветрове; тогава Мафийката дочуваше едно тихо почукване на вратата, казваше тихо „Влез” и гласовете на Шопеновия клавир започваха да прииждат през безпорядъка от разхвърляни обуща...
„В тебе, душо моя, меря времената”, бе казал Блаженият Августин, сякаш е знаел в неговия далечен век, че от днес една душа, ще мери вечно в себе си времената, родени с Шопеновите метроритми;
Защото кантор Грегор, Мафийката, се бе заклел във всички соли на най-лекия земен метал, както и в гласа на „Кукувицата” от Дакен, във всеки пунктум от “Te Deum”-a на Шарпентие, във всяка буква от „За Божествените имена”, във всяка молекула морфин, любовно впила устни в човешките рецертори за опиум, във всеки алеф от „На реках Вавилонских” и книгата на Йов, във всеки цвят на мак, око разтворил към полята на Едем, във всеки функтор от Отричащия модус, във всеки мъртъв лист в есенната гора на самотата, във малката секунда на фригийския тетрахорд, във всяка капка време от всепомитащата вълна на своята скръб, във всеки плувнал в етера небесен атом, във всяка капчица бензин, пролята от очите на някое единствено момиче, че няма никога да се докосне до смъртта; когато в последната нощ на Сестрата, застинал в тембрите на дъждовните капки и в сърцето на инфинитезималния амбитус на дъжда, той вдигна в оранта ръце към прогизналото небе и викна към своя Шопен: „Построй за мене нощ и радостни зори ми приготви; подари ми вечен залез и млечно утро просветли за мен; на изгрева опиващата чаша за мен догоре напълни; Зорница и вечерница са твоите очи – със светъл взор към мене погледни; с елей от пролетна роса ми помажи косите; босоног претичай бързо през жадната трева на моя ум и шепа време във дланта ми насипи...
...И тогава в абсолютния му музикален слух се открови, през хладните и монотонни дъждовни юбилации, най-безапелативната, печална и неистова истина – че човешката любов и състрадание имат своите необходими метафизически граници, укрепени с дебели и непоклатими стени, обрасли с многолетни мъхове и лишеи, поливани отвека със сълзи и невинна кръв – граници, които се поставяха единствено от понятието за ада; защото никой не би се поселил там доброволно вместо ближния си, колкото и възлюбен да му е той; никой не би заменил красотата и всеблаженството от съзерцанието на Божственото име и лице за геенските вечни страдания, само и само да се спаси някой друг, защото с това се обезсмисляше Христовата саможертва; тогава Той напразно бе слизал в ада и със смърт смъртта потъпкал... Канторът, мокър дори до душа се прибра в работилничката си и, разтроен до лудост, отвори нова кутия с лепило.
....Тогава в стаята влетя Сестрата.
Като млада тя бе пуснала хляба си по водите на Вълшебната река и сега, след много години той се бе върнал при нея; в зората на девичеството си тя бе заровила меча си под земята и той бе вече изтлял, и уханието на рижата от ръжда стомана се бе смесило завинаги с това на хладния въздух; в заника на младенчеството си тя написа странно момчешко име – едно от незнайните на Всеименния, върху пясъка; после метално семе от сребриста лиственица бе посяла във морето; и упои с давилови капки дебелия пуяк на село; в зенита на девството си тя хвърли шепа литиева сол да се носи и пътува с вятъра навеки... а сега към запада на последната си възраст стоеше до легналия по гръб на пода кантор Грегор, що разперил ръце трептеше с всяка фибра на церебралния си кортекс в сложен унисон със онзи дивен и незнаен, тъжен, страстен, нежен и печален, и единствен, и неистов, и омаен, чужд за нея, странен, приказен Шопен... Канторът, наречен Мафийката се задъхваше от прилива на неговите валсове, прелюдии,ноктюрни, полонези, отхвърлил и отрекъл, от себе си отметнал всичко непреводимо на единствения останал разбираем за него език: този на уханието от лепилото, дето сам бе създал, и в който се извечно раждаше всеки тон от Шопеновия клавир – на вечно младия гений, който не беше известен с нито ред хорова музика...
И викна в плача си към замрелия в нечуван резонанс с неясните за нея трели: „Неговият глас съвсем разтрои твоя слух за моите въздишки; в далечните хармонии заглъхва моят глас за твоите уши; и неговата красота за теб невидима ме стори; във неговата нежност аз за тебе станах груба, а мойте ласки – недодялани за твоето лице; в акордите му страшни за тебе аз загивам и във тремоли тревожни копнежът ти по мене стихва, сърцето му отрече те от мен... Той, Шопен... Твоят Шопен...
Сетне пред очите и се яви онази, дето е единствено призвана да свързва и разделя; Сестрата впрегна своя чифт коне, по-люти от бесове, в колесницата си, шибна ги и заедно полетяха някъде далеч подир изтичащата нощ, към отвъд-хоризонта на видимото, защото както се пее в една стара песен:
„Кто провозжает ее на кладбище –
Нет у нее ни друзей, ни родных...
Несколько только оборваных нищих
Да пара гнедых,
Пара гнедых...”
А щом пристигнаха там, един зъл магьосник – месар, закла прекрасните и буйни жребци и ги направи на пастърма.
ТЪРНОВСКИЯТ ЦАР ИЛИ
ЕРОСЪТ НА БЕЗСЪНИЕТО
Д-р Новакович живееше без всякакви спомени от своето детство, макар и Унамуно някъде да споделяше, че се учудва как това въобще е възможно; изглежда се бе родил на петнадесет-шестнадесетгодишна възраст..., но не, че изминалото до нея време бе забравил и отровил със сладките амброзии и нектари на амнезията – просто преживяното допреди да премине високия праг на късното юношество, той носеше в себе си единствено и само като някаква история и текст, като информация и знание, като подхвърлена от много чужд човек, наличност, даденост на някакво отминало отдавна, сухо и клисаво време, мъртвородено и поставено завинаги в стъкленица с формалин, дето мястото и е навътре, навътре в най-мрачния негов психокилер, поселен само с призраци и смотани фантазми... Първият жизнен и ярък, много красив спомен на д-р Новакович бе от гимназиалните му години – понякога припламваше в паметта му как рано-рано сутрин, по време на първия учебен час, търновският слънчев изгрев се взира в красивото му, но понашарено малко от акне, младежко лице, през прозореца на кабинета по химия, обърнат право на изток, подобно на храмов олтар...; спомняше си как в първата крехка виделина на учебния ден плътният баритон на Химика го омайва със своите напеви и секвенции за киселини, метали, неметали, соли и основи, алкохоли, алдехиди и кетони, естери и полимери; мъждукаше нежно, топло и красиво като мъдра светулка невечерният свет на извечния и безкраен, винаги млад и пиян, изгрев над този единствен негов град, който с фините и чисти, подобно на целувка от детенце, свои лъчи, едва наднича в оранжевото стъкло на бутилката с лауданум на Химика, украсена с надпис, взет от Месата за упокой: „Dona nobis pacem”...
... та тъй, в своята детска невинна игра, съдбата, която мнозина напълно погрешно определят като жестока, така нареди живота на д-р Новакович, че първият му истински, жив, ярък, светъл и жизнено-пластичен спомен да бъде оглавен от един човек, с когото той след много години щеше да се срещне отново, за да бъде завинаги едва ли не онтологически обвързан с него; човек, отношението към когото щеше да засяга самия фундамент на неговата същност и каквина..., макар и никой да не можеше да предположи що за връзка щеше да бъде това, а именно – тази между лекар и пациент; защото те биват заедно пред Божиите очи както кръстника и неговия кръщелник; болникът е този, който възприема лекаря из купела на страданието, за да го посвети завинаги в мистериите на своята болест...
Този човек беше Химикът – казваше се Грегор – млад, едва постъпил учител в търновската Първа мъжка гимназия, който дотогава бе работил, предимно нощем, като обущар в София, за да може да се издържа, макар едва-едва, като студент в тамошния университет. Щом го завърши, той се завърна в родното Търново и почти веднага започна работа като учител по химия тук. Тя, химията, го привличаше от самата зора на съзнателния му живот, защото виждаше в нея една, доколкото бе изградена като относително строга и стройна система от убеждения, епистемологически и методологически завършена в себе си философия, по-точно – натурфилософия, която се едновременно поддава и на верификация, и на фалсификация в опита, което означаваше, че нейното съществуване бе съвършена конкорданция между емпирия, спекулация и интуиция...
II. ... И още един човек си спомняше като главен герой на своето юношество, д-р Новакович – това бе Търновският цар, най-известен като Сандьо Мухата; надничаше неговият лик в сивотата като на стара гугутка докторово „днес” заедно с този на младия химик Грегор, който след не много време щеше да стане доста познат като кантор Грегор Замза – с прозвището, заимствано от „Преображението” на Кафка, тъй като нещо никому неизвестно го бе накарало за съвсем бързо да се преобрази от химик в диригент на самодеен хор, основан от самия него и наречен с красивото име „Белканто”...
... вързани бяха тия двамата, в бледата памет на д-р Йован Новакович, като с някакво ново, мощно, нечувано здраво лепило, не само защото младият Йован ги бе често срещнал заедно, хванати под ръка, като източни мъдреци, но леко, полуюродиво залитайки, с препасани над копчелъците бутилки бира – един млад педагог и един затихващ пияница, Търновският цар... Какво бе ги скрепило, докторът щеше да научи много по-късно, съвсем неочаквано, при това...;
...доста години, след като градът малко по малко престана да слуша песните и скандирането на Сандьо Мухата и, може би, тъкмо заради това той и бе починал – някъде около Коледа – една от многото делнични социалистически коледи - най-доброто време за кончината на един самотник. Дълбоката зима приличаше по-скоро на късна, разстроена есен – студено време със своите студени ветрове; ту възсолен дъжд, ту някакъв безцветен сняг и някакви глухи тъги и кал…;
…а спомням си, бях доста млад, денят, в който научихме за смъртта на чичо ми - бе много, много дъждовен ден; та майка ми каза, че онзи който умира в дъжда, тъгува за живота и не му се разделя с него. Повярвах и тогава, но сега мисля, че не е била права – истината, струва ми се, е тъкмо в обратното – когато умира някой, дето животът му е свиден, тогава и само тогава вали дъжд; а сега, в този тъй остарял и оглупял свят вече никой, като че ли не обича истински живота, и никой не се разделя, тъгувайки, с него; всички тайно и хищно очакват, дебнейки, смъртта - иззад екрана на някой епичен телесериал; дебнат я, ревностно и похотливо, та дано я сграбчат при аварийния изход на някой нощен локал; търсят я, зажаднели за невинната и детска плът, на дансинга на някоя дискотека, или пък, след някое молитвено събрание на содомяни я причакват; или пък я ожидат с недремеща страст във сърцата, при всеки ъгъл на своя си объл град, в тяхното тук-и-сега, някъде и навсякъде в единствения, собствен, личен и безличен райх на своето персоналното стрдание, дано я похитят при широкото му устие... та затуй и все по-рядко вали, и затуй лятос светът се топи в жестоката жега и суша като парче гранива лой…
Сандьо Мухата, обаче, със своята странна като него скръб, що трудно можеш да срещнеш другаде, освен на Варуша; тъй дълбока и по-парлива от млада анасонлийка, сякаш прогори, като със запалена цигара от своите единствени “Шипка” /нали живееше на ул. “Шипка” № 5…/рояк дупки в небето и то изсипа след дългата суша много дъжд и сняг, забъркани и приготвени подобно на най-тайнствена алхимична смес, като че ли специално за Сандьовата кончина, от мътна подлунна вода и небесен спирт от Божията аптека; Северът на Дунавските /Истърските…/ степи пък, прати своите металически-хладни ветрове, да се присъединят към общото безразличие…; който се разходеше, обаче, малко в тоя дъжд из града, пристъпваше някак леко залитайки и на зиг-заг, защото нещо странно и невкусвано проникваше дори в костите и опиваше смътно, и горчиво някак; отдалече, тихо, безначално и печално…
Защо наричам Мухата Търновски цар ли? Защото не притежаваше нищо, а онзи който не притежава нищо, той просто царува над всичко; затуй той беше абсолютен, да не кажа – универсален монарх, царуваше над цяла Варуша и Баждарлъка; и властта му се простираше чак до Асенова махала; събираше налози, данъци и такси от минувачите дори до сградата на Общината:
- Брат, дай двайсет стотинки, като умра ще ти ги върна.;
Затуй и беше самотник – защото царете винаги са самотни; нали във всеки един момент Царят е единствен… А Търновският цар бе и доста мъдър – “… като умра, ще ти ги върна” – казваше той, а от това следва, че в безкрайните кипежи и ферментации на виното, течащо в огнените вени, той можеше да вижда и диалектическата, и онто-логическа небходимост и валидност на противоречието там, където бе най-благодатното място да се хвърли неговото семе, та горчиво да ухае на „Влечението към абсурд” до небесата чак...
Веднъж Търновският цар се клатушкал, застрашавайки настръхналия от ужас тротоар, в ритъма на своята песен /“Та-ази вечер Кало-оян пиру-ува-а…”/; въпреки ловкостта си, все пак се прекатурил по едни високи и дълги стълби и като катастрофирал на края им, бързо се окопитил с възгласа: “Музикална стълбица!” /”Остана Лалка без запуша-алка…”/, но не можал да стане. Опитал да се надигне с друга песен /”Ка-анят ме, ма-амо-о…”/, но пак без успех… Тогава с лек и плавен полет към него се приближило едно момче, като себеподобните си Хюпнос и Ерос, и го хванало леко за раменете, та двамата се понесли, летейки над пияния град… Сандьо отначало много се уплашил, и казал: “Виж какво; аз курва никога не съм бил и няма да бъда! Откога се познаваме ний с тебе? От двайсет години!” Миловидното човече, по-малкото братче на старата майка Инсомния, неволно се усмихнало и тази му усмивка спонтанно променила посоката на полета – двамата се понесли вече не към бирената фабрика, както обикновено щеше да става занапред, а към Сънната страна – безбрежно и предвечно обиталище на тези два основни модуса на небитието - Миналото и Бъдещето, дето отвека се обръщат непрестанно там едно към друго със най-нежни, съвършено празни имена…
…а тя , Сънната страна, се отнася към нашия, “белия свят” както метаезикът се отнася към предметния език – той съдържа го изцяло, но притежава още безброй имена за всяко име, що езикът притежава; та беше тя като с безброй най-странни апакси и причудливи означения препълнена, със правила за образуване на изрази, за изводи и още що ли не...
Та така, светът ни беше част от Сънната страна, или присъстваше, най- точно, достоверно, симетрично удвоен, и тук, и там, макар никога да не е ясно какъв Уилиям от Окам, вдигнал застрашително могъщия си и остър бръснач, щеше да допусне това преумножаване на същностите…
И тъй, двамата летели над номиналните и планини, кръжили над адективни езера и реки, виели се над глаголни равнини; напили се със студена и бистра вода от аязмото на предикацията; ветровете на аориста и есенният бриз на имперфекта се заигравали в косите им; въртели се със падежните облаци на безкрайната лингвстична полоса, додето не стигнали до високата скала на презенса; преодолели я едва-едва и се оказали отново в Търново, защото там, где почва Настоящето, са начертани границите на вълшебната Сънна страна, хем близка, хем тъй далечна, подобно спомен за Миналото или предсказание за Бъдещето; намерили се пред вратите на “Хаджи Минчо…” или „Двата смока”, никой не знае. Било вече ранна сутрин, та подпухналият механджия се чудил за какво по-напред е време – да отваря или да затваря, но тъй като било затворено, той решил, все пак, да отвори. Сандьо Мухата, Търновският цар се огледал за русокосото орле, дето го носило тъй далеч, а може би пък – по-близо и от собственото му сърце, но като не го видял никъде, рекъл на механджията: “Виж какво, налей един юз от моето, пък като умра, ако щат - дърва да цепят на кура ми…” Оня рекъл: “От твоето? Добре, твоя от твоих тебе приносяще…” И му сипал цели двеста грама. После извадил из задния си джоб едно добре омазано парче амбалажна хартия с някакъв текст,надраскан набързо, и му зачел: “… Има забит в пъпа на света един огромен черен радикс…” После му разказал, че преди няколко нощи сънувал един много особен сън, след който, като се събудил, вече нямало заспиване; вече почти от седмица механджията, който най-обичал да си поспива, не бил мигвал изобщо… И онова, което той разказал на Мухата, се сторило на тоя, последния хем странно, хем тъй познато; нали той го бе преживял, почти същото, само преди малко… “Кой ти изпя тая песен?” – рекъл Търновският цар, имайки предвид скриптурата върху парчето амбалажна хартия. “Момченцето, дето със него се виехме в висините; докато летеше с мен, държейки ме през кръста, извади някакъв свитък и ми чете от него, а щом ме пусна на земята, извадих, щото винаги си нося, нещо за писане, и веднага възстанових туй, което то ми беше прочело… Пък като се събудих на леглото си, дето се будя, обичайно винаги, написанието бе в мен…
В този момент, макар и забързан за първи учебен час, в кръчмата се отбил Грегор, бъдещият кантор; трябвало да преподава на осми клас за неутрализацията между киселина и основа, та решил да неутрализира, по-напред, един-два вермута. Седнал при Сандьо, Търновския цар, а механджията включил радиото и тъкмо тогава взели, че пуснали по него испански танц „Андалусия” от Гранадос, та тримата, макар и разпалени в разговор, замлъкнали, замирайки в сладостната горест на танца. След малко един от тях рекъл:
- Слушай, слушай, сякаш живи гласове си говорят; като на двама човека, дето не могат един без друг и искат да си отскубнат от миналото обратно всеки миг, в който не са били заедно; та единият казва: „Знаеш ли, имам една мъка, заседнала в сърцето, искам да ти я споделя...” „Сподели я, човече” – отвръща му оня. „Имам една горчивина, пареща гърлото ми, искам да ти я изплача” „Изплачи я, братчето ми...” „Една тъга напира от очите ми...” „Излей я, махни я от тях.” „Искам, но тя тъй се е вкопчила в гърдите ми, че не мога да я откъсна оттам и как да ти я изридая и разкажа, аз съвсем не знам... Не може ли само да те подържа за ръката?” „Може, може, как да не може – ако трябва и за грездея ме подръж...”
Останалите кимнали утвърдително и замислено послушали още малко Гранадос, Вила-Лобос и Пиацола; Грегор пийнал още един вермут и глътка лауданум и поел към Първа гимназия да си изкара учебния ден; говорил и разказвал на учениците за най-различните киселини, основи, соли, но през цялото време като че ли не бил там – защото в ума му непрекъснато ехтяло: „...Има забит в пъпа на света един огромен черен радикс...”
След работа се поразходил до парк „Дружба”, който тогава все още бил действащо гробище, поскитал между надгробните камъни, дори прелял с лауданум гробовете на Христо Камбуров – Боян и още двама трима партизани, изричайки кратка молитва за душите им, защото „Безбожници клети, кой ли друг ви би споменал?” – си помислил той; между другото, съгледал на един от паметниците им желязната сентенция, много дълбока, при това: „По-добре мъртъв, отколкото жив политически труп”, заради което, въпреки печалното му настроение, го напушил най-искрен, почти детски смях... После стигнал до южния край на парка и се изправил пред величествения пейзаж на бирената фабрика...
И тогава започнал Хоралът.
Химикът Грегор, наречен после Замза, бил едва третият човек, посветен в Братството на Търновската безсъница и Пазителите на Радикса, след смаяния механджия от „Хаджи Минчо” или „Двата смока” и Търновския цар Сандьо Мухата, но първият до чиито слух и ум бе достигнал предвечният, като че ли на безброй гласове компониран, хорал на пеещата бирена фабрика. Бил толкова потресен и смаян, че скоро завинаги захвърлил показалката и тебешира, с досада отметнал всяко учителско одеяние от гърба си и всичко започнал отначало – впуснал се в теория на музиката, хармония и контрапункт, музикален анализ и хорознание, изучил ги до самите им предели и започнал нов живот като кантор Грегор, почти митичен основател на прелестния и единствен хор „Белканто”. Целта му била напълно нечовешка – да окраде нечуваните и вълшебни хармонии и контрапункти и да ги пренесе в концертната зала – дело отнело му много години, което, обаче, той не оставил недовършено, и в чиито мощно сриващ се финал, аз срещам отново стария кантор пред едно табло с окъсани некролози на мъртви хористи, веещи се като окъсани бинтове от стената, да стене и чака дъжд да завали, за да ги измие, та да превърже той своите рани.
ТЪГА ПО ИБРАХИМ ИЛИ
АНГЕЛЪТ НА ДРУГОСТТА
... Кантор Грегор отново стоеше пред облепената с некролози, един върху друг и един върху друг, стена и съвсем неочаквано, видя между тях едно малко по-различно послание – много подобно на некролог, един от стотиците, които всяка сутрин неизменно съобщаваха едно и също, отвека, на Града и света – че смъртта всевластна е; но представляваше съобщение за изчезнал безследно човек: „От 01.09.2004 г. безследно изчезна Ибрахим; молим, ако можете да помогнете с някаква информация за лицето, обадете ми се. Боалем.” И тъй като имаше и снимка на изчезналия, кантор Грегор, по-известен напоследък като Мафийката, най-сетне научи името на Нискочелия – Ибрахим; а непосредствено до това мрачно съобщение бе залепен некрологът на Опиопана... Тя със своята многолетна самота била приседнала наскоро в църквата на повечерие; когато настъпил неговият финал, всички напуснали вяло и с нежелание храма..., само Опиопана седяла малко зад клироса вляво, притворила очи и сякаш заслушана в някаква музика, затихнала преди столетия, не помръдвала... А когато дяконът се приближил да я подкани да се събуди и тръгне, видял, че тя е починала: задрямала за миг, а после Оня, дето взема душите, изтеглил и удължил тоя миг до свършека на времената...
...Старицата вероятно бе въздъхнала за последно, когато „Свете тихий” е изпълвал пределите на храма, и може би тъкмо в тихата светлина на светата слава на Безсмъртния, бе угаснала тя...
…Когато Грегор, Мафийката, за първи път срещна нискочелия Ибрахим, си каза: „Господи, какъв скот!” – оня по своята външност вдъхваше усещане за някаква животинска примитивност; видът му будеше едва ли не отвращение – ниско чело, малки глуповати очички и нос като на съсел; и всеки път, като го мернеше по пътя си, Грегор възкликваше вътрешно: „Господи, какъв скот!”
Никой, освен Опиопана не знаеше, обаче, че Ибрахим бе, всъщност, въплътен ангел, и то от ония, дето обитават най-високия и тайнствен връх на Небесната Йерархия – Ангелския чин на Нискочелите; тези ангели нямат мисъл и нищо не знаят, освен единствения си неистов химн, дето отвека припяват, като опити и обърнали към извечната светлина на Божието лице, взор: „Никой не е бог, освен Бога!”; тези безсмъртни, за разлика от останалите чинове на Йерархията, бяха некрасиви по вида си, защото красотата на истината, що разпяваха, бе достатъчна да изпълни тяхната, а и всяка друга природа; бяха нискочели, защото нямаха нужда от мощни високи чела, зад които да раждат каква да е мисъл или мъдрост освен извечното свое: „Никой не е бог, Освен Бога...”
…Веднъж, обаче, когато канторът при едно от многобройните си разминавания из града с Нискочелия, макар забързан, се взря, нетактично и почти нахално, в малките глуповати животински очички, нещо странно забеляза в тях, нещо, което не може да се сбърка или остане невидяно – това беше минорното и приглушено излъчване на отроненост, откъснатост от нещо вечно, непомерно, сякаш напоена и отвътре оросена с чудна и нечувана, небесна тъга... От този момент, макар и бавно, презрението на Грегор към Нискочелия Ибрахим започна да затихва издълбоко, из самите си основи да се срива; постепенно той започна да се привързва към почти уродливото лице и, заедно с всяко зараждащо се в сърцето утро, се вечно и всеки ден подновяваше копнежът да срещне с очи размътения и блатист поглед; и с всяка нова среща между тях, ръката му се леко вдигаше в тих, но мощен порив да докосне приличната на мръсна и кафява козина, коса;… забързан и устремен като стихия към репетиция, или пък, просто безметежно бавно шляейки се, той все се оглеждаше за това лице и ако минеше ден, без да го види, канторът почти неосъзнато усещаше този ден като пуст, загубен и безсмислен – ден за тъга по Ибрахим...
И така, много дни, докато не застана за пореден път пред широкото табло за некролози и не прочете там съобщението: „От 1.09.2004 г. Изчезна Ибрахим...”
Откъде Опиопана можеше да знае, че Нискочелият е Ангел на другостта, най връхния чин в Йерархията, след като самият той не знаеше - нищо, освен предначалния си химн: „Никой не е бог, освен Бога” – тя имаше небесен дар – както някога на Хилдегарда от Бинген бе благодатно дарено, макар и неука, да знае латински, така и Опиопана просто имаше своята непогрешима способност за познаване на духовете... А откъде Ибрахим можеше да знае тия чудни приказки за стари предвремена, като бидейки Ангел на другостта, той бе и Ангел на незнанието? – от Боалем, в когото сякаш се бе вселил Демонът на Лаплас, и знаеше всичко…
...Та Ибрахим всяка нощ навестяваше Опиопана в съня и, а всеки ден тя го срещаше самотен в парка да храни гълъбите със семки от слънчоглед; всяка нощ той посещаваше покоя на невинния и старчески сън и своите приказки разказваше до сутринта – за онова време, когато нямаше време, за онзи единствен и напъпил като сферата Елейска велик, безкраен и божествен миг, когато нямаше още смърт и раздяла, нито раждане и срещи закъснели; миг, удържан цял и единствен от здрави и златни, тежки вериги, силни и непоклатими...
Ставаше сутрин рано Опиопана, превърташе няколко пъти старата си кехлибарена броеница, сетне вземаше своя махагонов и тежък бастун, та излизаше на разходка в парка... И винаги, в своята любима, глуха и тъмна, сенчеста алея, приседнал на своята счупена пейка, тя виждаше него – Нискочелия Ибрахим, с непоклатима вярност и отдаденост, да храни вечно ненаситните староградски гълъби...
Така и никога не се реши да го заговори, заради неумолимия, неистов свян на своето самотно и единствено старчество...
…И тъй, дорде веднъж, когато тя, на път към своето последно повечерие, и със глава, приведена свенливо, не го отмина не просто за пореден, а и за последен път; когато той скочи решително и изведнъж, та се взря със трескав поглед в езерцето с плаващи лилии в сигнално жълт цвят, и викна, сякаш към някоя една от тях, дълбоко скрита и невидима в яркото множество на останалите:
„…И тогава в първи път видях лицето ти, Опиопана, през светлата мъгла на Касиановия образ, защото бе зората на онзи единствен и излишен ден, що едва намира място някъде, в безкрайно тясното, като в процепа на женски уд, вместилище между февруари и март, дарено само и само, за да има ден поне, на четири лета веднъж, в който да сияе пресветлият лик на Касиан; в първи път се бях отвърнал от безначалната нетварна светлина на Небесния Отец и тъкмо бях видял, че съм от плът изграден, от тяло, макар и ефирно, но толкова грубо пред Неговата сияйна и предвечна нетлен; та тъй се усетих – съставен; от друго изваян; тогава разбрах същината на своя чин и състав – аз бях Ангел на Другостта – този, който не знае, че сам съществува и в светлината, всевъзпявана във всеки миг, не пребивава, а бива отвека; от нея той вярва, че сам е някаква жизнена част….
В твоите родилни страдания, прииждащи с вълните и мощните тласъци на твоята хюпнопомпна халюциноза, при все че ти, макар посещавана от десетки мъже всеки ден, нито за миг не зачена, все пак ме роди: за да позная своята другост и със безкрайните свои предвремени химни, в миг да изплача своето собствено име, дочуто едва от кроткия глас Касианов:
Ибрахим…
Ако с гордите бях пропаднал, щях да съм Ангел на отровлението…
Незаченала от ни един из тия големи груби мъже с космати гърбове, непохватни и тромави, като майски бръмбари, жужащи в утробата ти; нито из едно от тия момчета с пъпки като на някакви незнайни зловонни цветчета, с едва назряващо мъжово семе, кипящо в палците до онзи единствен мощен и голям, и крив показалец, яростно вдигнат и сочещ нахално към долницата на всяка жена: „Тя е!”; с утроба, непоселена от семето на ни един от онези смешници в строги костюми, дето ти викат: „Заповядай, другарко!”, подхвърляйки ти две-три банкноти – някакви листи, попарени от есенна мана…,
…Ти все пак ме роди в хюпнопомпната си халюциноза в онова двадесет и девето февруарско предутро, та смъртно уморена от измамливата болка, отново заспа, за да ме изгубиш пак във съня си, та да се превърна в мъртвото телце, що случайно намери в първомартенския сняг – червено, оцапано във снежна тишина – същинска мартеница грозна, захвърлена под лиственицата във парка…
В Небесната йерархия, обаче, тогава бе Един, живеещият в плът и природа човешка…”
Тогава Ибрахим, Ангелът на Другостта, се въздигна отново към своята пределна сфера във твърдта небесна, от която нататък има само „Онова, нищо по-голямо от което, не може да бъде мислено” /Анселм от Кентърбъри/; възкачи се в лоното на предначална светлина, за да забрави отново всичко: как се бе опитал преди петдесетина години да се в земно тяло въплъти, та се бе превърнал във пометниче със сбръчкана и посиняла кожа, захвърлено под клоните на голата листвениица в парка; как една жена – Опиопана – кротка проститутка, дни и седмици наред се бе опитвала с пресъхнали гърди да го закърми; гърди, изприщени от мачкане - със груби, мръсни пръсти на безброй вмирисани на пот и грес ръце…,
…дорде един, незнайно откъде дошъл, единствен Боалем, от скута неин не отскубна разлагащото се телце, и в малък гроб, същинска малка къщичка за птичета подземни, сред свиления креп на нощните цветя, не го положи…
…А може би във тъкмо този миг, на повторното въздигане на Ибрахим към Небесата, Опиопана за последен път се бе заслушала във трелите заветни на „Свете тихий” или пък на „Сега отпускаш твоя раб, Владико…”
II. …а скоро след това, не без най-категоричното съгласие на кантора, пак във ледената мараня на един предначален, вечен февруари, в първите години на този век, дето времето му е изминало преди безброй векове, когато д-р Йован Новакович му приложи един лек по напрежение, но високочестотен електрошок в областта на темпоралния дял, той Грегор, изплува както млад и силен боец, тържествувайки излиза от ледените Йордановденски води на Янтра, вълшебната река, здраво стиснал Кръста Христов; и показа удивеното си лице от водите на една ей-сега доведена му с многохерцовия ритъм на тоя електрошок, хипермнезия, в която си припомни първото нещо, което бе чул, преди да се впуснат към бъдещето да текат нагоре неговите шестдесет и няколко години, незнайно откъде и от чий съвършено непознат глас, докато заспиваше за първи път във майчиния скут:
„Ти си Боалем.”
ПИРЪТ НА ТРИТЕ РАДКИ ИЛИ
ПЕСЕНТА НА ДРОЗОФИЛАТА
„Дрозофила се удари в камбаната;
Никой не чува...”
Annonimus
“…И тогава видях три фигури на маскирани хора - вървяха изправени и строго, и тържествено, но не без известна небрежност и леко безгрижие по улицата… Единият от тях беше маскиран като мивка, другият като чук, а третият – като саксия… Вървяха, леко поклащайки се, като в ритъма на някоя чувана само от тях игрива и плавна мелодия и сякаш пребивавайки, заедно, тримата през своето мигновено “някъде”, всъщност не биваха никъде; и никъде нямаше и да отидат, но си се придвижваха, с донякъде отегчен, но примирен вид – мивка, чук и саксия, в своята неизвестна никому посока… Тази инертност и никак нетърпяща възражения умора, плавност, забавеност, неустременост и безапелативна безсмисленост, безнаковост и безполовост на тяхното явяване ме стресна, обърка, да не кажа – уязви, попари и разтревожи, че аз замрях на мястото си… Тогава забелязах на поясите на маскираните някакви глаголически надписи… Това веднага ми върна предишното нежегнато спокойствие на преминаващия мрачен и тих, безлюден неделен следобед; защото тези надписи със сигурност бяха някакво обозначение, нещо знаково и значещо, те все нещо казваха на онзи, дето има око за глаголицата…
… Сетне родих един ядрен котлон – защото всеки има в себе си едно острие, което не се изпикава, а се изсира, та аз никога няма да окича сърцето си с енголпия от детски пръсти”
Д-р Новакович се замисли защо континентността на мисленето при Мафийката се срина тъй изведнъж в хода на речта, сякаш пред очите му; какво се бе случило току що, още докато някогашния кантор разказваше за странното видение на маскираните като мивка, чук и саксия? – никой не знаеше, дори за доктора това щеше да си остане завинаги странна загадка...
А всъщност, не се бе случило нищо чак толкова чудно и нечувано - просто старата Търновска безсъница най-сетне изостави кантор Грегор, мафийката – след като го бе отлъчила от себе си и от Тълковниците на Хорала, тя явно си бе избрала някой друг и нему бе пратила малките си братя да го посветят в нейните мистерии, та той пак можеше да заспива за дълги часове почти всяка нощ, особено с помощта на оланзапина, клоназепама или някакви други фармакони, внимателно прилагани му от д-р Йован Новакович; отиде си, заедно със Сестрата /каква беше тая Сестра – медицинска ли, преподобна, родна или някаква вулгарна, никой не знаеше; странно.../ - в една и съща нощ и двете се сурнаха в различни посоки със своите колесници и повече не се явиха пред лицето на Мафийката. В тая нощ той за първи път от много и много време, заспа и засънува странен сън – ония маскирани хора, които бе видял един неделен следобед в първата година на ХХI век, му се явиха отново в него и бавно с пантомимически, сложни и театрални движения, много маниерни; смъкнаха своите маски; тогава пред очите на смаяния Мафийката се откриха лицата на трите Радки... Те се усмихнаха леко и безкрайно сериозно, защото, по думите на Ницше, „най добрият смях е едва забележимата усмивка”, и захванаха да пеят един анонимен “Magnificat” за три гласа…
Първата Радка дебела –
цялото село найбела...
... Пееха и пееха със сдържана, но пламенна страст някогашните мивка, чук и саксия..;.
Втората Радка саката –
все си надига краката...
...Скандираха със трепет, горест, сладост и нега...
Третата Радка висока –
сама си вкарва тя смока...
Редяха свойте полифонии упойващи и сякаш нямаше нивга да спрат...
Но щом песнопението свърши, те затихнаха леко; тогава Мафийката се събуди и почти без изненада видя, приседнал на леглото си, с тъжно-весели очи, самия Шопен, който му подаде ръка, прободена от гвоздеи; после двамата се изправиха и бавно тръгнаха завинаги към някакви омайни и незнайни, нови светове...
А сетне... „дрозофила се удари в камбаната; никой не чува...”
ВМЕСТО ЕПИЛОГ:
МЪРТВИ ЛИСТА или
колоидното сребро на Господ
„Шумит ветер в полночь и несет листья…”
В. Розанов
…Имаше в града един безмълвен певец със китара седемструнна - своя приятелка стара; седеше той често на своята пейка на улицата търновска и главна, от най-прастара змия, по-многоизвита и мъдра; седеше, през всички сезони и свиреше „Мъртви листа”…
Мина веднъж покрай него старият кантор, дълбоко през водите на една студена нощ необратима, сетне приседна, ръката му пое, съзирайки, че тя е нейде наранена, та извади шишенце със благо сребро колоидно и няколко капки във кървавата рана сложи – украшение рубинено, което бавно заздравява.
Той, Грегор, винаги носеше този флакон, който колкото цяр, и значения толкова подарява…, и често заливаше с елея странен всичките рани по телата и лицата на многото другари свои, особено ония, които често някаква добре позната, но твърде странна, тайнствена и за отци, и лекари, могъща сила; хвърляше я в огън, я върху остри някакви предмети, да трептят в конвулсии страшни; всеки един, като жива, единствена, плачеща корда в монохорда яростен на гърчовия щорм…
Та сложи канторът от колоидното сребро /argentum, както се нарича/ върху фината ювелирно, ръка на музиканта, целуна я нежно, а онзи отново захвана вечните „Мъртви листа” за ред пореден…
Тогава, с печалния напредък на нежната мелодия, вятърът забърза и усили своите арпежи и хвърли в скута на Грегор едно откъснато, отронено току-що, листо от близкия чинар, със финия, почти невидим мъх, на момчешко личице… Но странно, невидима и нечовешка някаква ръка, вероятно трепереща много, с букви дребни,
разкривени, бе написала върху листото име: „Силиус” - тъй се казваше певецът.
Тогава вятърът, със своето кресчендо и стрижендо, и все по-силен, и бърз, започна да хвърля още и още листи по тях, все по-печални и по-пожълтели… На единия, „Сестрата”, написано беше, на друг – „Опиопана”, на следващия – „Йован”… после – „Сандьо”, „Ибрахим” и „Боалем”; „Гранадос”, „Вила-Лобос”, „Пиацола”…, имената на всички покойни хористи;… „Грегор” – своето собствено име, видя канторът някъде там – всяко име, изписано с трепереща ръка върху есенно мъртво листо от чинар, мощ особена в себе си носи: „Шопен”, „Дакен”, „Шарпентие”…, последвани от името на стария кръчмар…, когато вятърът затихна, позадъхан със последния арпеж, в каденцата на вечния шансон, залезе надписът на сетното листо, най-странният сред тях; гласеше просто:
„ВСИЧКО КОЗ”.
…Което можеше да значи едно-единствено и само него нещо – че в своето скиталчество безкрайно по улиците на най-смътния, почти невидим град, канторът най-сетне бе достигнал и заслужил, придобил най-важното и ценно – частично съхранение, и то за вечни времена.
